Когато добротата се превръща в капан: Историята на един зет и неговата тъща

— Пак ли ще идва майка ти тази вечер? — попитах Мария, докато слагах чиниите на масата. Гласът ми трепереше, макар да се опитвах да звуча безразлично.

Тя въздъхна и сведе поглед. — Моля те, Даниеле, не започвай пак. Тя просто няма къде да отиде. Самотна е…

Самотна? Може би. Но и безкрайно настоятелна. От девет години съм женен за Мария, а от три — майка ѝ, леля Станка, е почти постоянен гост в нашия дом. Първо идваше само за празници, после започна да „минава набързо“ след работа, а сега — всяка вечер. В началото ми беше жал за нея — овдовяла, с малка пенсия, дъщеря ѝ е всичко за нея. Но с времето добротата ми се превърна в капан.

— Дани, ще донеса малко баница, че знам колко я обичаш! — провикна се леля Станка още от вратата, сякаш живееше тук.

Синът ни, Виктор, изтича към нея, а тя го обсипа с целувки и веднага започна да му разказва какви „глупости“ гледал по телевизията. Мария се усмихна извинително към мен. Аз само стиснах зъби.

Вечерята премина в обичайния стил: леля Станка разказваше за съседите си, оплакваше се от цените в магазина и между другото ме попита дали мога да ѝ сменя крушката в банята „утре след работа“. После се сети, че пералнята ѝ не работи добре и „ако можеш да я погледнеш, Дани, ти си сръчен човек“. Мария мълчеше. Аз кимах. Вече не броях колко пъти съм ѝ ремонтирал нещо, носил дърва за зимата или пазарувал тежки торби до петия етаж.

— Не ти ли тежи? — попита ме веднъж приятелят ми Петър, докато пиехме кафе пред блока.

— Не знам… — отвърнах. — Понякога се чувствам като слуга в собствения си дом.

— А Мария? — настоя той.

— Тя казва, че това е семейство и трябва да си помагаме.

Но докога? Къде е границата между помощта и саможертвата?

Една вечер се прибрах по-късно от работа. Бях изтощен — шефът ми беше натоварил с нов проект, а колегите ми прехвърлиха част от техните задачи върху мен. Мечтаех само за тишина и чаша чай. Но още щом отключих вратата, чух гласа на леля Станка:

— Дани! Добре че дойде! Имам нужда от теб — пералнята пак протече!

Погледнах Мария. Тя само сви рамене.

— Мамо, може ли поне веднъж да не го занимаваш веднага щом се прибере? — каза тихо тя.

— Ама аз какво да направя? Само той разбира от техника! — отвърна леля Станка обидено.

В този момент не издържах.

— Лельо Станке, аз също имам нужда от почивка! Всеки ден нещо трябва да оправям! Не мога повече така!

Настъпи тишина. Виктор ме гледаше уплашено. Мария пребледня.

Леля Станка избухна в сълзи:

— Значи съм ви в тежест! Добре! Повече няма да стъпя тук!

Излезе трясвайки вратата. Мария ме изгледа гневно:

— Как можа? Това е майка ми!

— А аз? Аз не съм ли важен? — извиках аз. — Кога ще помислиш и за мен?

Тази нощ спахме разделени. Виктор плака дълго. На сутринта Мария беше студена като лед.

Следващите дни бяха мъчителни. Леля Станка не се обаждаше. Мария беше тиха и затворена. Аз се чувствах виновен и ядосан едновременно. Приятелите ми казваха: „Постъпи правилно!“, но аз не бях сигурен.

Една вечер Виктор дойде при мен:

— Тате, защо баба не идва вече?

Прегърнах го силно.

— Понякога възрастните забравят да си говорят спокойно, сине…

Реших да поговоря с Мария. Седнахме на балкона, далеч от ушите на Виктор.

— Знам, че ти е трудно — започнах аз. — Но и на мен ми е тежко. Обичам те, обичам и майка ти по свой начин… Но имам нужда от граници. Не мога винаги да бъда на разположение.

Мария ме погледна дълго.

— Може би си прав… Просто се страхувам да не я загубя напълно…

— Ако продължим така, ще загубим себе си — прошепнах аз.

На следващия ден поканихме леля Станка на разговор. Беше трудно — имаше сълзи, обвинения, но и признания. Казах ѝ честно как се чувствам; тя призна, че се е чувствала самотна и изоставена след смъртта на съпруга си. Постигнахме споразумение: ще ѝ помагам, но само когато мога; ще уважава нашето лично пространство; ще идва по-рядко и ще се опитва да бъде по-самостоятелна.

Не беше лесно за никого от нас. Но поне опитахме да сложим граници.

Сега често се питам: Дали добротата има граници? Или просто трябва да се научим да казваме „не“, за да запазим себе си?

А вие как мислите? Колко далеч бихте стигнали в името на семейната хармония?