Когато домът се превърна в бойно поле: История за семейство, доверие и разбити илюзии

– Не мога да повярвам, че пак си закъснял с наема, Иване! – гласът ми трепереше от гняв, докато държах телефона до ухото си. Беше третият месец подред, в който братът на съпруга ми не беше платил навреме. А уж всичко започна толкова добре…

Преди година с Мартин, мъжа ми, решихме да направим нещо хубаво за брат му Иван. Той тъкмо беше останал без работа, жена му го беше напуснала и трябваше да се изнесе от апартамента им в Люлин. Ние имахме две къщи – едната в Банкя, където живеехме, а другата – наследствена, в Горна баня. Решихме да му отдадем къщата под наем на символична цена, само за да не стои празна и да помогнем на Иван да стъпи на краката си.

Майка му, свекърва ми Мария, ни благослови: „Бог ще ви върне добрината! Семейството е най-важното!“ Тогава още не знаех колко горчиво ще съжалявам за тези думи.

Първите два месеца всичко вървеше добре. Иван беше благодарен, дори ни донесе домашна ракия и буркан мед. Но после започнаха закъсненията. Първо с няколко дни, после със седмици. Веднъж дори ми каза: „Ти какво, не можеш ли да изчакаш малко? Нали сме семейство!“

Мартин се опитваше да бъде дипломатичен: „Иване, разбираме те, но и ние имаме разходи по къщата. Поне кажи кога ще платиш.“

Иван само вдигаше рамене: „Ще видим, братле. Сега е трудно.“

В един момент започнах да се чувствам като лош човек. Свекърва ми започна да ми намеква: „Ти защо така го притискаш Иване? Той ти е зълва! Не сте ли семейство?“ А аз само стисках зъби и се чудех какво да правя.

Една вечер Мартин се прибра пребледнял. „Говорих с Иван. Казал му е, че ако още веднъж го питаме за пари, ще напусне и ще ни остави къщата разбита.“

Сърцето ми се сви. Не можех да повярвам, че човекът, на когото подадохме ръка, сега ни заплашва. Започнахме да се караме с Мартин почти всяка вечер. Той беше между чука и наковалнята – обичаше брат си, но виждаше как това разрушава нашия брак.

Един ден отидох до къщата в Горна баня без предупреждение. Дворът беше буренясал, фасадата – надраскана с графити. Вътре – мръсотия навсякъде, счупени прозорци, мебели изнесени. Иван не беше там. Само една бележка на масата: „Щом толкова държите на парите – оправяйте се сами!“

Плаках цяла нощ. Мартин не каза нищо – само ме прегърна и мълчахме дълго.

След тази случка отношенията със свекърва ми се влошиха напълно. Тя ме обвини пред всички роднини: „Тая снаха само за пари мисли! Развали семейството!“ Никой не искаше да чуе нашата страна.

Минаха месеци. Къщата ремонтирахме сами – с много труд и още повече сълзи. Иван така и не се обади повече. Мартин почти не говори с майка си и баща си. Аз се чувствам виновна, макар че знам – направих всичко по силите си.

Вечер понякога стоя сама в кухнята и си мисля: Защо доброто понякога води до най-голямата болка? Дали някога ще мога пак да вярвам на семейството? А вие бихте ли направили същото на мое място?