Когато домът се превърне в бойно поле: Историята на една българска съпруга

— Не мога да повярвам, че пак започваш с това, Захари! — гласът ми трепереше, докато държах чашата с чай толкова силно, че се страхувах да не я счупя.

Той стоеше срещу мен, ръцете му бяха скръстени на гърдите, а очите му — студени като зимна утрин в София.

— Пенелопа, баба няма къде да отиде. Ти знаеш, че след инсулта й е трудно сама. Това е наш дълг!

— А моят дълг към собственото ми спокойствие? Към нашето семейство? — прошепнах, но думите ми сякаш се разтвориха във въздуха.

Така започна всичко. Вече седмица не спях добре. Всяка вечер слушах как Захари говори с майка си по телефона, как обсъждат кой ще донесе баба Мария от Пловдив до София, как ще й подготвят стая. Аз? Аз бях просто фон. Никой не ме питаше как се чувствам.

Баба Мария беше добра жена, но откакто остана вдовица и здравето й се влоши, стана капризна и взискателна. Помнех как на последната ни среща ме упрекна, че не умея да готвя като нейната майка и че „днешните жени са разглезени“. Захари винаги я защитаваше.

— Ще се справим, Пенелопа. Ти си силна жена — каза ми веднъж, но думите му прозвучаха като присъда.

Вечерта преди баба Мария да дойде, седяхме на масата в кухнята. Дъщеря ни Ива рисуваше на масата, а аз се опитвах да намеря сили да говоря спокойно.

— Захари, моля те, нека помислим за друг вариант. Може би дом за възрастни хора? Или да наемем жена, която да й помага?

Той избухна:

— Как можеш да говориш така? Това е моята баба! Ако не можеш да приемеш семейството ми, може би не трябва да сме заедно!

Тези думи ме удариха като шамар. Ива спря да рисува и ме погледна с големи очи. Усетих как сърцето ми се свива.

Следващите дни бяха кошмар. Баба Мария пристигна с два куфара и безкрайни оплаквания. Всяка сутрин започваше с критика към закуската, към начина по който чистя, към това как възпитавам Ива.

— В моето време децата не се държаха така! — казваше тя и поглеждаше Захари с укор.

Той все по-често оставаше до късно на работа. Аз оставах сама с баба Мария и Ива. Чувствах се като чужденка в собствения си дом.

Една вечер не издържах. Седнах до Захари и тихо казах:

— Не мога повече. Или тя, или аз.

Той ме изгледа така, сякаш съм го предала.

— Ако това е твоето условие, тогава може би трябва да се разведем.

Светът ми се срина. Прекарах нощта в сълзи. На сутринта Ива ме попита:

— Мамо, ще си тръгнеш ли?

Не знаех какво да й отговоря.

Минаха дни. Захари беше студен и дистанциран. Баба Мария все повече се намесваше във всичко — дори започна да подрежда дрехите ми и да ми казва какво да обличам.

Една вечер майка ми дойде на гости. Видя ме разплакана и каза:

— Пенелопа, не жертвай себе си заради чужди очаквания. Ти имаш право на щастие.

Но какво е щастието? Да избера себе си означаваше да разбия семейството си. Да остана — означаваше да изгубя себе си.

В един момент Захари дойде при мен и каза:

— Не знам какво да правя. Обичам те, но не мога да изоставя баба.

Погледнах го през сълзи:

— А можеш ли да изоставиш мен?

Той замълча.

Сега седя сама в хола и пиша тези редове. Не знам какво ще избера утре. Не знам дали любовта е достатъчна, когато уважението и разбирането липсват.

Питам ви: Кога компромисът се превръща в саможертва? И има ли граница между дълга към семейството и правото на лично щастие?