Когато домът се превърне в бойно поле: Историята на една българска жена между любовта и отчаянието

– Петре, пак ли ще стоиш до късно при майка си? – гласът ми трепери, докато се опитвам да не избухна. Часът е осем вечерта, а той дори не поглежда към мен. Седи на масата в кухнята, прегърбен над чашата с чай, и мълчи.

– Тя е сама, Мария. Не мога да я оставя. – думите му са тихи, но в тях има стомана.

В този момент усещам как гневът ми се надига като вълна. От години живеем в двустайния апартамент на свекърва ми – баба Станка. Аз, Петър, дъщеря ни Ива и тя. Четири стени, които все повече се стесняват около мен. Не сме бедни – и двамата работим, можем да си позволим да наемем жилище или дори да изтеглим кредит за малък апартамент. Но Петър не иска и да чуе.

– А аз? Аз къде съм в цялата тази картина? – питам го с глас, който едва познавам.

Той ме поглежда за миг – уморено, виновно, после отново свежда очи.

– Не разбираш… Тя няма никого освен мен.

– И аз нямам никого освен теб! – извиквам. – Но ти избираш нея всеки ден!

Тишината пада между нас като олово. От стаята на Ива се чува тихо хлипане – сигурно пак е чула кавгата ни. Сърцето ми се къса.

Баба Станка е от онези жени, които умеят да владеят пространството. Винаги намира начин да ме уязви с някоя забележка: „Марийче, така ли се прави мусака?“, „Ако беше моята майка, щеше да знае как се пере на ръка!“, „Петре, вземи си пуловера, че ще настинеш – Мария пак е забравила да го изпере.“

Понякога си мисля, че ако не беше Ива, щях да си тръгна още преди години. Но детето… Детето има нужда от баща си. Или поне така си повтарям всяка вечер, когато заспивам сама в леглото ни, а Петър стои до късно при майка си в хола.

С времето започнах да се чувствам като гостенка в собствения си дом. Не мога да подредя кухнята по мой вкус – баба Станка държи всичко под контрол. Не мога да поканя приятелки на кафе – „Не обичам шум вкъщи“, казва тя. Дори дрехите ми са натъпкани в един ъгъл на гардероба, защото „трябва да има място за нейните неща“.

Една вечер, след поредната кавга, седнах до Ива на леглото й. Тя ме погледна с големите си кафяви очи и прошепна:

– Мамо, защо винаги си тъжна?

Не знаех какво да отговоря. Прегърнах я силно и й обещах, че всичко ще се оправи. Но как?

На следващия ден събрах смелост и казах на Петър:

– Или намираме свой дом, или се разделяме.

Той ме изгледа така, сякаш съм го ударила. После избухна:

– Ти не разбираш! Тя е болна! Как можеш да бъдеш толкова егоистична?

– Егоистична? – засмях се горчиво. – Егоистична съм, защото искам живот за себе си? За нас? За дъщеря ни?

Той тресна вратата и излезе. Останах сама с мислите си и с тежестта на решението.

Дните минаваха в напрежение. Баба Станка започна открито да ме игнорира. Ива ставаше все по-затворена. Аз броях часовете до момента, в който ще трябва отново да се изправя пред Петър и да поискам отговор.

Една вечер той се прибра по-рано от обикновено. Седна срещу мен и каза:

– Говорих с майка. Тя няма да издържи сама.

– А аз? Аз ще издържа ли? – попитах тихо.

Той замълча дълго. После прошепна:

– Не знам…

В този момент разбрах, че съм сама в тази битка. Че никой няма да избере мен, ако не го направя аз самата.

На следващия ден взех Ива за ръка и излязохме навън. Разходихме се из квартала, говорихме за училище, за приятелите й, за мечтите й. Усетих как малко по малко въздухът става по-лек.

Вечерта казах на Петър:

– Давам ти месец. Или намираме свой дом, или тръгвам с Ива.

Той ме погледна дълго – този път без гняв, без обвинения. Само тъга.

Не знам какво ще избере. Не знам дали ще имаме семейство след месец. Но знам едно: заслужавам живот извън сянката на чуждата обич.

Понякога се питам: колко жени като мен живеят в чужди домове и чужди животи? Колко от нас чакат някой друг да ги избере? А кога ще изберем себе си?