Когато домът ти стане чужд: Изповедта на една българка, предадена от най-близките си

— Не мога да повярвам, че ми го причиняваш, Петре! — гласът ми трепереше, докато държах телефона с трескави ръце. Бях в болничната стая, с игла в ръката и мирис на дезинфектант във въздуха, когато чух думите, които никоя жена не би трябвало да чува.

— Иване, не преувеличавай. Просто трябваше някой да се грижи за мен и за дома, докато теб те няма — гласът му беше студен, почти безразличен.

Сърцето ми се сви. В този момент разбрах, че домът, който градихме заедно десет години, вече не е мой. Че леглото, в което спяхме рамо до рамо, вече не е моето убежище. Всичко се промени за един миг.

Болестта ме беше повалила внезапно. Един ден бях на работа в книжарницата, а на следващия — в болничното легло с диагноза, която звучеше като присъда: автоимунно заболяване. Лекарите казаха, че ще трябва време и търпение. Петър обеща да бъде до мен. Но само след седмица разбрах истината.

Съседката Мария ми се обади една вечер:

— Иване, не знам как да ти го кажа… Но видях една жена да влиза у вас с куфар. Петър я прегърна на стълбите.

Почувствах се като удавник без въздух. Опитах се да се обадя на майка ми — тя винаги беше моята опора. Но когато ѝ разказах всичко, тя само въздъхна:

— Иване, мъжете са такива. Трябва да си затваряш очите понякога. Не можеш да го задържиш насила.

— Мамо! Аз съм болна! — извиках през сълзи.

— Точно затова трябва да си мълчиш. Да не го изплашиш още повече.

В този момент разбрах, че съм сама. Истински сама.

Дните в болницата се влачеха като безкрайна зима. Сестрите минаваха и си шепнеха зад гърба ми. Знаеха ли? Или просто усещаха болката ми? Единствено приятелката ми Деси идваше всеки ден с портокали и топли думи:

— Не си виновна ти! Той е страхливец! — казваше тя и ме прегръщаше силно.

Но нощем, когато светлините угасваха и оставах сама със себе си, мислите ме разкъсваха. Виждах Петър и онази жена — Марияна, разбрах по-късно името ѝ — как се смеят в моята кухня, как спят в моето легло, как използват чашата с надпис „Обичам те“ — подарък от мен за годишнината ни.

Изписаха ме след месец. Прибрах се вкъщи с треперещи крака и куфар пълен с лекарства. Вратата беше отключена. Влязох и усетих чужд парфюм във въздуха. В хола стоеше Марияна — руса, с дълги нокти и самодоволна усмивка.

— О, ти ли си? Петър каза, че ще дойдеш днес — каза тя и продължи да си лакира ноктите.

Петър излезе от кухнята с чаша кафе:

— Иване, трябва да поговорим като възрастни хора.

— Как можа? Как можа да ме предадеш точно сега? — гласът ми беше тих, но всяка дума режеше като нож.

— Не издържах повече самотата. Марияна ме разбира… — започна той.

— Самотата? А аз? Аз умирах сама в болницата!

Той сведе глава:

— Не знам какво да ти кажа…

Сълзите ми потекоха безконтролно. Излязох от апартамента и тръгнах към майка ми. Тя ме посрещна на прага със скръстени ръце:

— Какво очакваш от мен? Да го изгоня ли? Да ти търся нов мъж?

— Очаквах поне да ме прегърнеш…

Тя само въздъхна и се обърна към печката.

Дните след това бяха мъгла. Ходех като призрак из града. На работа всички ме гледаха със съжаление. Сякаш аз бях виновната. Един ден Деси ме заведе на кафе:

— Иване, трябва да се стегнеш! Животът не свършва тук!

— А къде започва? Когато всичко ти е отнето?

Тя хвана ръцете ми:

— Започваш от себе си! От това да повярваш, че заслужаваш повече!

Започнах терапия. Започнах да пиша дневник. Започнах да мечтая отново — за малко жилище само за мен, за пътуване до морето, за нови приятели.

Петър се обади веднъж:

— Може ли да взема някои от нещата си?

— Вземи всичко! Остави само спомените… — казах му и затворих.

Днес живея сама в малък апартамент под наем в „Лозенец“. Имам нова работа и нови приятели. Болестта още е с мен, но вече не ме определя. Понякога вечер сядам на балкона с чаша чай и гледам светлините на София.

Питам се: Колко струва едно предателство? Може ли човек някога напълно да прости? Или просто се учим да живеем с белезите?