Когато домът вече не е същият: Историята на една самотна битка

– Не мога да остана тук сама! – гласът ми прозвуча по-силно, отколкото исках, докато сестрата ми помагаше да се изправя от болничното легло. Миризмата на дезинфектант и белите стени ме задушаваха. Вече трети ден след операцията на тазобедрената става, а болката не отстъпваше. Но по-страшна беше мисълта за празния апартамент, който ме чакаше.

– Госпожо Петрова, ще се справите – опита се да ме окуражи сестрата. – Ще ви изпишем утре, а дъщеря ви ще дойде да ви вземе.

– Дъщеря ми живее в Германия! – изсъсках през зъби. – Не може да си тръгне от работа ей така.

Сестрата въздъхна и се отдалечи. Останах сама с мислите си. Винаги съм била силна – работех като учителка в Пловдив, отгледах сама дъщеря си след развода с Иван. Но сега, на 67, тялото ми ме предаде. А най-страшното беше, че нямаше на кого да разчитам.

На следващия ден ме изписаха. Седях на ръба на леглото и стисках чантата си. Вратата се отвори и вътре влезе братовчедка ми Мария – единствената роднина, която остана в България.

– Ей, Цвето! – усмихна се тя, но очите ѝ бяха уморени. – Ще те закарам до вас. После трябва да тичам на работа.

Пътувахме в мълчание. По улиците хората бързаха нанякъде, а аз се чувствах като призрак. Когато стигнахме до блока, Мария ми помогна да се кача по стълбите – асансьорът пак не работеше.

– Ще ти оставя малко супа в хладилника – каза тя, докато подреждаше пазарската чанта. – Утре ще мина пак.

– Благодаря ти, Мария… Знам, че ти е трудно.

Тя ме прегърна набързо и изчезна по стълбите. Останах сама в тишината на апартамента. Всеки звук ми се струваше оглушителен – тиктакането на часовника, капките от чешмата в кухнята. Опитах се да стана до тоалетната, но кракът ми трепереше. Седнах обратно на дивана и заплаках.

Вечерта звънна телефонът.

– Мамо? Как си? – гласът на дъщеря ми Гергана беше тревожен.

– Добре съм, миличка. Мария ми помогна… Не се тревожи за мен.

– Мамо, не мога да дойда веднага… Имам малкия, работата…

– Знам, Гери. Всичко е наред.

Излъгах я. Нищо не беше наред. През нощта не можах да спя – страхувах се да не падна, ако стана до тоалетната. На сутринта Мария дойде за малко, но бързаше за работа. След като си тръгна, телефонът пак звънна.

– Госпожо Петрова? Социалната служба е. Получихме сигнал от болницата за вашето състояние…

Гласът беше равен и безличен. Обясниха ми какви документи трябва да попълня за домашен помощник. Казаха ми и колко ще струва – пенсията ми едва стига за сметките и лекарствата.

В следващите дни времето сякаш спря. Всеки ден беше борба – с болката, със самотата, с безсилието. Понякога Мария идваше с торба покупки и няколко думи насърчение. Понякога съседката леля Сийка чукаше на вратата с чиния мусака.

Една вечер, докато гледах през прозореца как дъждът блъска по ламаринените покриви отсреща, телефонът пак звънна.

– Мамо… Мислех си… Може би трябва да дойдеш при нас в Германия? Ще ти помогнем тук…

Сълзите ми потекоха сами.

– Не знам, Гери… Тук е домът ми.

– Но ти не можеш да останеш сама! – почти извика тя.

– А ти можеш ли да оставиш живота си там заради мен?

Тишина.

– Мамо… Ще измислим нещо.

Затворих телефона и се загледах в снимките по стената – младата аз с Гергана на ръце; аз и Иван на морето преди години; мама и татко пред старата къща в Родопите. Всички те вече ги няма или са далеч.

На следващия ден социалната служба изпрати жена – домашен помощник. Беше млада, казваше се Даниела.

– Здравейте, госпожо Петрова! Аз ще ви помагам с домакинството и пазаруването.

Беше мила, но аз усещах срам. Да ме къпе някой чужд човек? Да ми готви? Цял живот съм се грижила за другите… А сега?

С времето свикнах с Даниела. Разказвах ѝ истории от младостта си, тя ми носеше новини от квартала. Но самотата не изчезна. Вечерите бяха най-тежки – тогава мислите ме връхлитаха като буря: Защо остаряването е толкова самотно? Защо семейството ни е разпиляно по света? Защо държавата ни оставя сами в най-трудните моменти?

Една сутрин Даниела донесе писмо от Гергана:

„Мамо, мисля за теб всеки ден. Знам колко ти е трудно. Ако решиш да дойдеш при нас, винаги ще имаш място тук.“

Сълзите пак потекоха по бузите ми. Не знаех какво да избера – самотата в родния дом или неизвестното далеч от всичко познато?

Скъпи читатели… Как бихте постъпили на мое място? Кое е по-страшно – самотата у дома или загубата на всичко познато? Може ли човек да бъде истински щастлив без корените си?