Когато изгоних сина си и останах със снаха си: Историята на една майка, която се осмели да избере себе си

– Мамо, как можа? – гласът на Петър трепереше от гняв, докато гледаше разпилените си дрехи пред входната врата.

Стоях срещу него, с ръце, стиснати в юмруци, и за първи път не отстъпих. Сърцето ми биеше лудо, но не от страх, а от решимост. Беше късен следобед, слънцето вече се скриваше зад панелните блокове на нашия квартал в Пловдив, а аз усещах как целият ми живот се променя за секунди.

– Можах, Петре. Защото повече не мога да живея така – изрекох тихо, но твърдо. – Ти не си дете вече. Време е да поемеш отговорност за себе си.

Петър ме гледаше невярващо. Винаги съм била онази майка, която прощава всичко – закъсненията, лъжите, дори когато ми крещеше, че съм му съсипала живота. След смъртта на баща му – Георги, високият, красив мъж с топли кафяви очи и силни ръце, който винаги ме защитаваше – Петър се промени. Стана груб, затвори се в себе си и започна да обвинява всички за нещастието си. Най-вече мен.

Снаха ми, Мария, стоеше зад мен, притиснала ръце към устата си. Очите ѝ бяха пълни със сълзи. Знаех какво преживява – Петър често ѝ викаше, хвърляше предмети по стените, а понякога я заключваше в спалнята, за да не излезе навън. Опитвах се да говоря с него, но той само ми затръшваше вратата под носа.

– Ти избираш нея пред мен? – изкрещя той.

– Не избирам никого. Избирам себе си. Искам мир в този дом.

Съседите надничаха през шпионките. Знаех, че ще ме обсъждат – „Видя ли я тая Станка? Изгони си сина заради снаха си!“. Но вече не ме интересуваше. Прекарах 30 години в сянката на мъжете около мен – първо баща ми, после Георги, а накрая и Петър. Винаги съм била „добрата майка“, „примерната съпруга“, „тихата жена“.

Вечерта седнахме с Мария на кухненската маса. Тя плачеше безутешно.

– Не трябваше да го правите заради мен…

– Не го направих само заради теб – казах ѝ. – Направих го и за себе си. Омръзна ми да живея в страх и напрежение.

Мария беше като дъщерята, която никога не съм имала. Родителите ѝ са от малко село до Пазарджик, бедни хора. Когато се ожениха с Петър, тя беше тиха и скромна. С времето видях как се пречупва под тежестта на неговата агресия и безразличие.

Сутринта след скандала телефонът ми не спираше да звъни – сестра ми Даниела, братовчедка ми Лили, дори леля Пенка от Варна.

– Как можа да направиш това? – крещеше Даниела по телефона. – Майка да изгони сина си! Ще те сочат с пръст!

– Нека ме сочат – отвърнах й уморено. – Никой не знае какво е да живееш с човек, който те унижава всеки ден.

Дни наред не можех да спя. Чувах гласа на Петър в главата си: „Ти си виновна!“. Виждах лицето на Георги – дали би ме разбрал? Или щеше да ме осъди като всички останали?

Мария започна работа като продавачка в близкия супермаркет. Аз се върнах към шиенето на покривки и пердета за съседките – нещо, което винаги ме е успокоявало. Постепенно домът ни стана по-тих и светъл. За първи път от години се смеехме на вечеря.

Петър не се обади нито веднъж. Разбрах от общи познати, че е заминал при приятели в София. Болеше ме – все пак е моето дете. Но знаех, че ако го върна обратно, всичко ще започне отначало.

Една вечер Мария седна до мен на дивана.

– Мислите ли… че някога ще ни прости?

– Не знам – признах честно. – Но вече не мога да живея само заради прошката на другите.

Понякога нощем плача тихо в тъмното. Спомням си малкия Петър – как тичаше по двора на вилата ни край Асеновград, как ме прегръщаше силно и казваше: „Мамо, ти си най-добрата!“. Кога се изгубихме един друг? Кога позволих да ме превърне в сянка?

Сега хората ме гледат странно на улицата. Някои ме поздравяват с разбиране, други ме отбягват. Но аз вървя с високо вдигната глава.

За първи път в живота си се чувствам свободна.

Питам се: Дали една майка има право да избере себе си? Или сме длъжни цял живот да търпим и прощаваме? Какво бихте направили вие?