Когато любовта боли: История за майка, дъщеря и изгубения внук

— Не мога повече, Ива! — гласът ми трепереше, докато държах телефона до ухото си. — Не мога да ти давам пари всеки месец. Пенсията ми не стига дори за лекарствата ми!

От другата страна на линията настъпи тишина. После чух само едно сухо „Добре“ и разговорът прекъсна. Това беше последният път, когато чух гласа на дъщеря си. Оттогава измина една година. Една година без Ива, без малкия Александър, който беше слънцето в дните ми. Една година, в която всеки ден се питам: „Къде сбърках?“

Всяка сутрин ставам рано, правя си кафе и сядам до прозореца. Гледам празната детска люлка в двора и си спомням как Александър тичаше бос по тревата, как се смееше, когато го гонех с маркуча през лятото. Сега дворът е пуст, а тишината тежи като олово.

Преди всичко беше различно. Ива беше моето момиче – умна, амбициозна, но и много чувствителна. След като баща ѝ почина, останахме сами. Аз работех като медицинска сестра в поликлиниката, а тя учеше в университета. Винаги съм се гордяла с нея. Когато се омъжи за Петър, бях щастлива. Но скоро след раждането на Александър нещата се промениха.

Петър загуби работата си, а Ива остана вкъщи с бебето. Започнаха да имат финансови затруднения. Помагах им с каквото можех – пари за памперси, за храна, за сметки. Но пенсията ми е малка, а и здравето ми вече не е същото. С времето помощта стана задължение. Всеки месец Ива ми звънеше с нови нужди: „Мамо, трябва ни още малко за тока“, „Мамо, Александър няма обувки“, „Мамо, Петър пак е без работа“.

В началото давах всичко от себе си – лишавах се от лекарства, от храна, само и само да им помогна. Но после започнах да усещам умората – не само физическа, но и душевна. Започнах да се питам: „Докога ще мога така? Не заслужавам ли и аз малко спокойствие?“

Една вечер седнах с Ива на масата и ѝ казах тихо:
— Миличка, не мога повече да ви помагам така. Трябва да намерите начин сами да се справяте.

Тя ме погледна така, сякаш съм я предала.
— Значи за теб парите са по-важни от нас? — прошепна тя.
— Не е така! Просто не мога повече! — гласът ми се пречупи.

Тя стана рязко от масата и излезе. Оттогава не съм я виждала.

Петър ми върна ключа от апартамента с едно кратко съобщение: „Не се притеснявайте за Ива и Александър.“

Минаха месеци. Опитвах се да звъня на Ива – не вдигаше. Писах ѝ съобщения – без отговор. На рождения ден на Александър оставих подарък пред вратата им – плюшено мече и книжка с приказки. На следващия ден ги намерих върнати пред моята врата.

Съседките ме гледат със съжаление:
— Мария, защо не идват вече при теб? Какво стана?

Аз само свивам рамене и казвам:
— Млади са, ще им мине.

Но вътре в мен болката расте с всеки изминал ден. Вечер лягам сама в леглото и слушам тишината на празния апартамент. Понякога си представям как Александър влиза тичешком при мен:
— Бабо, разкажи ми приказка!

Сълзите ми капят по възглавницата.

Преди няколко седмици срещнах Ива случайно в магазина. Беше с Александър за ръка. Сърцето ми подскочи от радост.
— Иве! — извиках аз.

Тя ме погледна студено и продължи напред, дърпайки детето след себе си. Александър ме погледна с любопитство:
— Мамо, коя е тази леля?

Ива не отговори.

В този момент почувствах как всичко вътре в мен се срина. Аз съм майка ѝ! Аз съм баба на това дете! Как стигнахме дотук?

Всяка вечер се моля Бог да ни събере отново. Да чуя гласа на Ива, да прегърна Александър, да усетя топлината на семейството си.

Понякога се питам дали бях твърде строга или твърде мека? Дали трябваше да продължа да помагам въпреки всичко? Или трябваше по-рано да поставя граници?

Сега живея с тази болка и с надеждата, че един ден ще ми бъде простено.

Кажете ми – има ли път назад? Може ли една майка да бъде щастлива без детето си? Или любовта понякога боли толкова силно, че ни променя завинаги?