Когато любовта остарява с нас: Историята на една българка след 60

– Мамо, пак ли ще вечеряш сама? – гласът на дъщеря ми Елица прозвуча от другия край на телефона, докато аз бавно разбърквах супата на котлона.

– Да, Елице, така ми е добре – отвърнах тихо, опитвайки се да не прозвучи като оправдание.

– Не ти ли е тъжно? – настоя тя. – Може би трябва да помислиш за някого до себе си. Знаеш, че има мъже в пенсионерския клуб, които те харесват…

В този момент усетих как гърлото ми се стяга. Не беше първият такъв разговор. Откакто навърших 60, всички около мен – децата ми, съседките, дори брат ми – сякаш се надпреварваха да ме „уреждат“. А аз… аз просто исках тишина.

Преди години не беше така. Бях омъжена два пъти. Първият път – за Иван, моята ученическа любов. С него построихме дом в Пловдив, отгледахме две деца, деляхме радости и несгоди. Но с времето любовта ни се превърна в навик, а навикът – в тежест. Иван започна да пие повече, да се прибира късно, а аз се превърнах в сянка на самата себе си. След 27 години събрах смелост и го напуснах. Децата тогава вече бяха пораснали, но болката от развода ги беляза завинаги.

Вторият ми брак беше с Петър – вдовец от съседния блок. Той беше мил, грижовен, но и твърде зависим от мен. Очакваше да му готвя, да му пера, да му подреждам живота. В началото ми харесваше да бъда нужна, но после осъзнах, че отново губя себе си. След пет години реших да сложа край и на този съюз.

Сега съм на 62. Живея сама в двустаен апартамент в квартал „Кючук Париж“. Имам градинка на балкона, където отглеждам мушкато и босилек. Всяка сутрин пия кафе с книга в ръка и слушам как градът се събужда. Понякога ми липсва шумът на семейството, но повече ми липсва усещането за лекота.

Съседката ми Мария често ме кани на карти с другите жени от блока. Те говорят за мъжете си – кой какво е казал, кой какво е забравил да купи от магазина. Понякога ги слушам с усмивка, друг път с облекчение, че вече не трябва да се тревожа за чужди чорапи или забравени годишнини.

– Защо не опиташ пак? – пита ме Мария една вечер. – Животът е кратък.

– Защото вече не искам да бъда нечия съпруга – отвръщам аз. – Искам да бъда себе си.

Тя ме поглежда неразбиращо. За нея жената без мъж е като къща без покрив. Но аз знам друго – че понякога покривът тежи повече от бурята.

Дъщеря ми Елица не спира да настоява:

– Мамо, страх ме е да не останеш сама…

– Не съм сама – казвам й. – Имам вас, имам приятелки, имам себе си.

Но понякога нощем тишината става прекалено гъста. Тогава си спомням за Иван – как ме държеше за ръка на моста на Марица през пролетта; за Петър – как ми носеше топъл хляб всяка неделя сутрин. Спомням си и болката от саможертвата, компромисите, които ме превърнаха в чужд човек.

Веднъж Елица ми доведе един свой колега – Георги, вдовец като мен. Седнахме на кафе у дома. Той говореше много за покойната си жена, за децата си в чужбина, за самотата. Видях в очите му същата умора като в моите. Когато си тръгна, Елица ме погледна с надежда:

– Какво мислиш?

– Мисля… че не искам повече да бъда нечия половинка.

Тя въздъхна разочаровано.

Понякога се питам дали не греша. Дали не изпускам последния влак към щастието? Но после се сещам за всички онези жени в квартала – лелите с престилки и уморени очи, които цял живот са били „жена на някого“. Аз вече не искам това.

Веднъж на пазара срещнах стара приятелка от гимназията – Снежана. Тя беше разведена като мен и живееше сама с котката си.

– Не ти ли е тежко? – попитах я.

– Понякога – призна тя. – Но най-тежко ми беше, когато живеех с човек, който не ме виждаше.

Тези думи останаха с мен дълго след това.

Сега вечерям сама пред телевизора или на балкона сред цветята си. Понякога каня Елица и внуците на гости; друг път ходя на кино с приятелки или просто се разхождам по тепетата. Не търся нова любов и не вярвам вече в приказки за „втора младост“. Вярвам само в това да бъда вярна на себе си.

Може би обществото ни още не е готово да приеме жена без мъж след 60 като пълноценна личност. Може би ще ме нарекат егоистка или странна. Но аз знам едно: най-накрая съм свободна да бъда това, което винаги съм искала.

Понякога се питам: дали щастието непременно трябва да идва с нечие име до нашето? Или можем да го намерим сами? Как мислите вие?