Когато любовта си тръгне: Историята на една разбита душа

— Калояне, защо пак се прибираш толкова късно? — гласът ми трепереше, докато стоях на прага на кухнята, с ръце, стиснати в юмруци. Часовникът показваше 23:47, а дъщеря ни Елица отдавна спеше. Той не отговори веднага. Свали якето си, хвърли го небрежно на стола и се загледа през прозореца към тъмния двор.

— Имам работа, Мария. Не започвай пак, моля те — каза тихо, без да ме погледне.

В този миг усетих как нещо в мен се чупи. Не беше първият път, в който се прибираше късно, но този път в гласа му нямаше нито раздразнение, нито вина — само празнота. Сякаш вече не бях част от живота му.

Преди години бяхме други. Смяхме се до късно, разхождахме се по Витошка, държейки се за ръце. Калоян ме наричаше „слънчице“, а аз вярвах, че ще остареем заедно. Но с времето разговорите ни станаха кратки и повърхностни — „Как мина денят?“, „Купи ли хляб?“, „Плати ли сметките?“. Липсваха онези малки жестове, които някога ни сближаваха.

Започнах да се съмнявам в себе си. Дали аз съм виновна? Дали съм станала скучна? Всяка вечер лежах будна до него, усещайки студенината му дори през завивките. Понякога се преструвах, че спя, за да не трябва да говоря. Друг път се опитвах да го прегърна, но той се извиваше леко настрани.

Една сутрин, докато приготвях закуска за Елица, телефонът на Калоян иззвъня. Видях името „Силвия“ на екрана — колежката му от офиса. Сърцето ми заби лудо. Вдигнах телефона и чух женски глас:

— Калояне, ще закъснееш ли пак тази вечер? Да ти запазя място?

Затворих без да кажа дума. Ръцете ми трепереха толкова силно, че изпуснах чашата с кафе на пода. Елица ме погледна уплашено:

— Мамо, добре ли си?

— Добре съм, мило — излъгах я и избърсах сълзите си.

Тази вечер го попитах директно:

— Калояне, има ли друга жена?

Той замълча дълго. После само кимна леко и прошепна:

— Не знам как стана… Просто… между нас вече няма нищо.

Светът ми се срина. Чувствах се като призрак в собствения си дом. Дните минаваха в мълчание — той спеше на дивана, аз в спалнята. Елица усещаше напрежението и все по-често ме питаше защо татко е тъжен.

Опитах да говоря с майка ми:

— Мамо, Калоян има друга… Не знам какво да правя.

Тя въздъхна тежко:

— Миличка, мъжете са такива… Но ти мисли за детето си. Не се унижавай да го молиш да остане.

Думите ѝ ме нараниха още повече. Не исках да бъда поредната жена, която търпи изневяра заради детето си. Но и не знаех как да продължа сама.

Започнах да ходя при психолог. Там за първи път казах на глас:

— Чувствам се невидима. Все едно не съществувам.

Психоложката ме погледна със съчувствие:

— Мария, любовта понякога угасва. Това не е твоя вина. Позволи си да скърбиш за загубата… и после намери сили да продължиш.

Вечерите станаха още по-самотни. Понякога стоях пред огледалото и се чудех коя е тази жена с подпухнали очи и побелели коси. Спомнях си как Калоян някога ми казваше колко съм красива… а сега дори не ме поглеждаше.

Една вечер Елица дойде при мен със своята плюшена мечка.

— Мамо, ти ще ме обичаш ли винаги?

Прегърнах я силно и заплаках.

— Винаги, мило мое. Винаги.

След няколко седмици Калоян си събра багажа и си тръгна. Не каза къде отива. Просто затвори вратата след себе си.

Останах сама с тишината и въпросите си: Кога точно изгубихме любовта? Можеше ли да направя нещо различно? Или просто така е трябвало да стане?

Сега се уча да живея наново — заради себе си и заради Елица. Понякога още боли ужасно, но вече знам: заслужавам любов и уважение.

А вие… Как разбирате кога любовта си е отишла? Има ли връщане назад или трябва да приемем края като ново начало?