Когато любовта си тръгне посред нощ: Историята на една разбита българска душа

– Пак ли ще ме чакаш будна? – гласът на Димитър проряза тишината в малкия ни апартамент в Люлин. Часовникът показваше 2:37 след полунощ. Седях на дивана, стиснала халката си между пръстите, а очите ми пареха от безсъние и сълзи.

– Не мога да заспя, когато те няма… – прошепнах, но той вече беше хвърлил якето си на стола и се отправи към кухнята. Чух как отваря хладилника и изважда бира. Въздухът между нас беше натежал от неизказани думи и стари обиди.

– Всичко е твоя вина, знаеш ли? – каза той рязко, без да ме погледне. – Ако не беше толкова обсебваща, ако не беше постоянно недоволна… Може би щях да искам да се прибирам по-рано.

Сърцето ми се сви. Колко пъти бях чувала тези думи? Колко пъти се бях опитвала да бъда по-добра – да сготвя любимата му мусака, да изгладя ризите му, да не го питам къде е бил? Но винаги имаше нещо, което не беше наред.

– Дими, моля те… – започнах, но той ме прекъсна:

– Не започвай пак! Омръзна ми! Не виждаш ли, че вече не мога да дишам тук? Всичко ме задушава – ти, детето, този панелен затвор!

Думите му ме удариха като шамар. Погледнах към спалнята, където нашият син Алекс спеше спокойно, без да подозира какво се случва между мама и тате. В този момент разбрах – нещо в нас беше необратимо счупено.

На следващата сутрин Димитър си тръгна. Взе само една чанта с дрехи и остави ключовете на масата. Не каза нищо повече. Стоях до прозореца и гледах как слиза по стълбите, а после изчезва зад ъгъла. Сякаш някой беше издърпал килима изпод краката ми.

Първите дни минаха като в мъгла. Алекс ме питаше къде е татко, а аз измислях оправдания: „На работа е, ще се върне скоро.“ Но децата усещат всичко. Виждах как очите му стават все по-тъжни.

Майка ми идваше всеки ден. Носеше супа и домашни кифлички, опитваше се да ми вдъхне кураж.

– Недей да плачеш пред детето – шепнеше тя. – Мъжете са такива… Ще се върне. Или ще намериш по-добър.

Но аз не исках друг. Исках само стария Димитър – този, който ме държеше за ръка в Борисовата градина, който ми пишеше бележки „Обичам те“ на хладилника.

Седмица по-късно разбрах истината. Случайно видях съобщение на телефона му – беше забравил да излезе от профила си във Viber на компютъра вкъщи. „Липсваш ми… Кога пак ще се видим?“ – пишеше някоя Мария. Снимка на усмихната жена с дълга коса и яркочервено червило.

Светът ми рухна окончателно. Всичките ми страхове се сбъднаха. Не бях достатъчна. Не бях красива като Мария, не бях забавна, не бях интересна. Бях просто една уморена жена с престилка и тъмни кръгове под очите.

Започнах да се обвинявам за всичко – че съм напълняла след раждането, че не съм завършила университета, че работя като касиерка в супермаркета и не мога да осигуря повече за семейството си. Всяка вечер преповтарях разговорите ни в главата си: „Ако тогава бях казала това… Ако не бях настоявала за второ дете… Ако просто бях по-малко себе си…“

Една вечер Алекс ме прегърна силно и прошепна:

– Мамо, ти си най-хубавата мама на света.

Тогава избухнах в плач. Прегръщах го дълго, докато той не заспа в скута ми. Разбрах, че трябва да бъда силна заради него.

Дните минаваха бавно. Хората в блока започнаха да шушукат: „Димитър я е оставил заради друга.“ Погледите им ме пареха по гърба всеки път, когато излизах до магазина или водех Алекс на детска градина.

Една сутрин срещнах Димитър пред входа. Беше дошъл да вземе някои документи.

– Как сте? – попита сухо.

– Добре сме – отвърнах студено. – Алекс те чака всяка вечер.

Той замълча за миг, после каза:

– Не знам дали ще мога да бъда добър баща… Може би така е по-добре за всички.

Погледнах го право в очите:

– За кого е по-добре? За теб ли? Или за нас?

Той сведе глава и си тръгна без отговор.

Започнах да ходя на психолог. Първите сесии бяха мъчителни – не можех да говоря без да плача. Но постепенно започнах да разбирам нещо важно: не всичко е моя вина. Не мога да нося цялата тежест на един провален брак сама.

Малко по малко започнах да намирам сили в себе си. Записах се на курс по английски език – винаги съм мечтала да уча повече. Започнах да излизам с приятелки – не само заради Алекс, а и заради себе си.

Една вечер седяхме с майка ми на балкона и гледахме светлините на София.

– Знаеш ли – каза тя тихо – ти си много по-силна, отколкото мислиш.

Погледнах я през сълзи и усетих как болката малко по малко отстъпва място на надеждата.

Сега вече знам: любовта може да си тръгне посред нощ, но животът продължава. Още ме боли, още търся отговори… Но вече не се страхувам от утрешния ден.

Понякога се питам: Кога разбрахме, че сме загубили себе си? И дали някога ще мога отново да обичам – първо себе си, а после някой друг?