Когато любовта те удари неочаквано: Изповедта на една българка

— Стига, Мариела, не ми прави сцени! — гласът му беше тих, но в него се усещаше решителност, която никога досега не бях чувала.

Стоях в коридора, още с престилка на кръста, ръцете ми трепереха, а в главата ми ехтеше само едно изречение: „Влюбих се в нея, Мариела. Не мога да се върна към старото.“

Петър се върна от болницата след рутинна операция на апендицит. Три дни тревога, безсънни нощи, молитви и надежда. Бях подготвила всичко – чисти чаршафи, любимия му пилешки бульон къкрише на котлона, а на масата го чакаха кръстословиците и вестник „24 часа“. Когато таксито спря пред блока, сърцето ми подскочи от облекчение. Помогнах му да свали якето, усмихнах се през сълзи и го прегърнах. А той… той ме погледна така, сякаш съм му напълно чужда.

— Мариела, трябва да ти кажа нещо… — започна той и аз усетих как въздухът се сгъсти между нас.

— Какво има? Да не са ти открили нещо друго? — попитах с тревога.

— Не… Просто… Влюбих се в една от сестрите. Казва се Десислава. Не мога да се преструвам повече. Не искам да се връщам към стария си живот.

Светът ми се срина за секунди. Чувах само тиктакането на часовника в кухнята и далечния шум от улицата. Не можех да повярвам. Петър – моят Петър, с когото сме заедно от студентските години във Велико Търново, с когото сме преживели толкова – от първата ни квартира до ипотеката за този апартамент в Люлин. Човекът, с когото делях всичко – радостите и тревогите, празниците и делниците.

— Това някаква шега ли е? — прошепнах аз, а гласът ми прозвуча чуждо.

— Не е шега. Моля те, не ми се карай. Просто… така се случи. Говорихме много в болницата. Тя ме разбира по начин, по който… — той замълча и сведе глава.

— По който аз не мога? — прекъснах го аз с горчивина.

— Мариела… — опита се да ме докосне по рамото, но аз се дръпнах.

В този момент осъзнах колко самотна съм била през последните години. Работата ми като учителка в детската градина ме изтощаваше до краен предел. Вечерите минаваха в готвене, чистене и грижи за дъщеря ни Ива, която тази година завършваше гимназия. Петър често работеше до късно в строителната фирма или излизаше с приятели на по бира. Рядко разговаряхме истински. Но никога не съм си представяла, че ще ме предаде така жестоко.

— А Ива? Помисли ли за нея? — попитах през сълзи.

— Ще говоря с нея. Тя е голяма вече… — отвърна той плахо.

— За теб може би е голяма! За мен си остава нашето дете! — извиках аз и усетих как гневът ми надделява над болката.

Той стоеше неловко до вратата с чантата си в ръка. Не знаеше дали да остане или да си тръгне веднага. В този миг Ива се прибра от училище. Видя ни и застина на прага.

— Какво става? — попита тя притеснено.

— Татко ти има да ти казва нещо — казах студено и излязох от стаята.

Чух как Петър ѝ обяснява тихо, как тя започва да плаче и да го моли да остане. Сърцето ми се късаше при всяка нейна дума: „Тате, моля те! Не ни оставяй!“

През следващите дни домът ни беше като призрачен – тишината беше оглушителна. Петър си събра багажа и замина при Десислава. Ива спря да говори с мен, затвори се в стаята си и слушаше музика до късно през нощта. Аз ходех като сянка – на работа се усмихвах насила на децата, а вкъщи плачех безутешно.

Майка ми настояваше да отида при нея в Плевен за известно време:

— Мариела, трябва да си починеш! Не може така! Животът продължава!

Но как да продължа? Как да приема, че човекът, с когото съм градяла всичко, избра друга жена? Че семейството ни вече не съществува?

Една вечер Ива дойде при мен със зачервени очи:

— Мамо… аз не мога да го разбера татко… Защо го направи?

Прегърнах я силно и двамата плакахме дълго. За първи път от седмици почувствах близостта ѝ. Решихме заедно да заминем за няколко дни при майка ми – да сменим обстановката, да си поемем въздух.

В Плевен времето сякаш спря. Майка ми ни глезеше с домашни баници и топло мляко с мед. Разказвахме си истории от детството ми, гледахме стари снимки и постепенно болката започна да отстъпва място на надеждата.

Един ден получих съобщение от Петър: „Съжалявам за всичко. Надявам се един ден да ми простиш.“

Не знам дали някога ще мога напълно да простя. Но знам едно – животът продължава въпреки всичко. Сега гледам напред – заради себе си и заради Ива.

Понякога си задавам въпроса: „Колко струва едно семейство? И кога разбираме истинската му стойност?“ Може би никога няма да намеря точния отговор… Но знам, че не съм сама в болката си.