Когато майка ми стана моя съквартирантка: История за граници, любов и издръжливост

— Не мога повече да живея сама, Мария! — гласът на майка ми, Вера, трепереше, докато стоеше на прага с два огромни куфара. Беше февруарска вечер, вятърът свистеше по коридора на панелката ни в Люлин, а аз стоях в халат и пантофи, с разрошена коса и телефон в ръка. Не знаех дали да се смея или да плача.

— Мамо, какво правиш тук? — прошепнах, опитвайки се да не събудя децата. — Не можеше ли поне да ми се обадиш?

— Обадих ти се! Три пъти! Ти не вдигна. — Тя ме погледна с онзи укорителен поглед, който винаги ме караше да се чувствам като малко дете.

Поканих я вътре. Мирисът на нейния парфюм — онзи тежък, ретро аромат от едно време — изпълни коридора. Децата надникнаха от стаята си.

— Бабо, ще спиш ли при нас? — попита малката Ива.

— Ще видим, слънце — отвърна майка ми и я прегърна.

Тази нощ не мигнах. Мислех си за всичко, което ще последва. Майка ми беше от онези жени, които не можеш да игнорираш — шумна, емоционална, с мнение за всичко. Откакто татко почина преди три години, тя все по-често се оплакваше от самотата. Но никога не бях очаквала да изостави къщата си в Банкя и да се нанесе при мен.

На сутринта кухнята вече беше превзета. Майка ми пържеше мекици и слушаше радио Веселина на макс. Мъжът ми, Петър, я гледаше с примирение. Знаех, че няма да каже нищо — той беше от онези мъже, които предпочитат да преглъщат проблемите.

— Мария, защо не си измила чашите от снощи? — попита майка ми още преди кафето.

— Мамо, имам работа до късно…

— Едно време аз работех на две места и пак всичко беше чисто! — въздъхна тя драматично.

Дните се превърнаха в битка за пространство. Майка ми подреждаше шкафовете по свой вкус, сменяше каналите на телевизора, критикуваше как възпитавам децата. Вечерите завършваха със скандали или мълчаливо напрежение.

— Петре, кажи нещо! — молех мъжа си една вечер.

— Това е твоя майка… — отвърна той тихо.

Понякога чувах как майка ми плаче нощем. Влизах при нея и я намирах сгушена в леглото, с очи вперени в тавана.

— Само ти ми остана… — шепнеше тя. — Всички други си отидоха.

Чувствах вина. Как можех да я оставя сама? Но и гняв — защо трябваше моят живот да спре заради нейната самота?

Една събота избухнах:

— Мамо, не мога повече така! Това е моят дом! Имам нужда от пространство!

Тя ме изгледа с насълзени очи:

— Значи ти преча…

— Не ми пречиш… Просто… И аз съм човек!

Децата слушаха от коридора. Петър мълчеше.

Седмици наред вкъщи цареше ледено напрежение. Майка ми започна да излиза по-често — ходеше на пенсионерски клубове, срещаше се със стари приятелки. Вечер се връщаше уморена и по-тиха.

Една вечер седнахме двете на балкона с чай.

— Мамо… — започнах плахо. — Може би трябва да помислим за друг вариант. Да си намериш малък апартамент наблизо? Ще ти помагаме…

Тя въздъхна:

— Знам, че ви е тежко с мен. Но толкова ме е страх от самотата…

Прегърнах я. За първи път от години почувствахме близост без обвинения.

След още месец майка ми реши да наеме гарсониера в съседния блок. Помогнахме ѝ с преместването. Всяка вечер идваше при нас на вечеря или гледаше децата след училище. Балансът беше труден, но възможен.

Понякога още се питам: Къде е границата между дълга към родителите и правото ни на лично щастие? И дали някога ще спрем да се чувстваме виновни за това, че сме просто хора?