Когато миналото се върне: История за прошката и семейните тайни

— Не! Не може да е той! — изкрещях вътрешно, докато гледах треперещата си ръка, която държеше телефона. На екрана светеше името „Ивайло“. Не бях чувала гласа му от осем години — осем години, в които се опитвах да залича всяка следа от него в живота си и този на дъщеря ни. Но миналото не пита дали си готова да го посрещнеш.

— Мамо, кой е? — попита Лора, дъщеря ми, докато сресваше косата си пред огледалото в коридора. Беше на шестнадесет, с очи като моите, но с инат като на баща си.

— Никой важен, скъпа — излъгах, като прибрах телефона в джоба си. Сърцето ми биеше лудо. Знаех, че не мога да избягам повече. Ивайло беше решил да се върне в живота ни и този път нямаше да се задоволи с мълчание.

Седнах на ръба на леглото и се загледах в снимката на нощното шкафче — тримата заедно на морето, усмихнати, преди всичко да се разпадне. Тогава вярвах, че любовта може да победи всичко. Но когато Ивайло започна да пие и да изчезва с дни, когато започнаха скандалите и разбитите чаши по пода, разбрах, че има неща, които любовта не може да поправи.

Телефонът звънна отново. Вдигнах.

— Здравей, Мария — гласът му беше същият — топъл и опасен едновременно.

— Какво искаш?

— Искам да видя Лора. Имам право. Тя е моя дъщеря.

— След всичко, което направи? След като ни остави сами? — гласът ми трепереше от гняв и страх.

— Моля те… Промених се. Трябва да говоря с нея. Има неща, които трябва да знае.

Затворих очи. Знаех какво има предвид. Тайната, която носех като камък на шията си през всичките тези години. Истината за онази нощ, когато го изгоних от дома ни.

Вечерта седнах до Лора на дивана. Тя гледаше някакъв сериал по телевизията, но усетих как напрежението ме изяжда отвътре.

— Лори… трябва да поговорим.

Тя ме погледна с онзи неин поглед — смесица от тийнейджърско недоволство и загриженост.

— Какво има?

— Баща ти… той… иска да те види.

Очите ѝ се разшириха.

— Защо сега? След толкова години? Къде беше той, когато имах нужда от него?

— Не знам… Може би е време да чуеш неговата страна на историята.

Тя замълча. Видях как в нея се борят гняв и любопитство. Знаех, че няма да ми прости лесно, че съм крила истината толкова дълго.

На следващия ден Ивайло дойде. Стоеше пред входа ни с букет карамфили — любимите цветя на майка ми, не на мен. Беше отслабнал, косата му беше посивяла. Но очите му… те бяха същите — уморени и виновни.

Лора отвори вратата.

— Здравей — каза тихо той.

Тя го изгледа студено.

— Защо си тук?

— Защото трябва да ти кажа истината. За онази нощ…

Седнахме тримата в хола. Аз мълчах, стискайки ръцете си до болка.

— Лора — започна Ивайло — онази вечер… не бях само аз виновен. Бях слаб, изплашен… но майка ти също страдаше. Изгоних ме, защото мислеше, че така ще ви предпази. Но аз избягах от отговорността си.

Лора ме погледна през сълзи.

— Защо никога не ми каза?

Гласът ми беше едва доловим:

— Защото се страхувах. Страхувах се, че ще ме намразиш. Че ще избереш него пред мен.

Тогава Лора избухна:

— Омръзна ми всички да ме лъжете! Искам истината! Искам да знам коя съм!

Ивайло се разплака. Аз също. Прегърнах я силно, а тя се опита да се измъкне от прегръдката ми.

— Лори… прости ми…

Тя избяга в стаята си и затръшна вратата.

Останахме двамата с Ивайло в тишината на хола. Погледнах го през сълзи:

— Мислиш ли, че някога ще ни прости?

Той поклати глава:

— Не знам… Но поне вече знае истината.

Минаха дни на мълчание и напрежение вкъщи. Лора не говореше с никого. Аз се чувствах като провалена майка — жената, която не успя да предпази детето си нито от баща му, нито от собствените си страхове.

Една вечер тя дойде при мен. Очите ѝ бяха зачервени от плач.

— Мамо… ще ми разкажеш ли всичко? Без лъжи?

Прегърнах я силно и ѝ разказах всичко — за любовта ни с Ивайло, за болката, за страха, за грешките ни. Плакахме заедно дълго време.

На следващия ден Лора поиска да види баща си сама. Когато се върна, беше по-спокойна.

— Мисля… че мога да му простя — каза тя тихо. — Но ще ми трябва време.

Погледнах я със сълзи в очите:

— А на мен ще можеш ли?

Тя кимна леко:

— Ще опитам…

Сега знам — прошката не идва лесно. Но без нея миналото никога няма да си тръгне от нас. Дали някога ще мога да простя напълно и на себе си? А вие бихте ли могли?