Когато новата колежка ми каза, че жена ми не ме цени: История за самотата, изкушението и избора

– Знаеш ли, Георги, струва ми се, че жена ти не те цени достатъчно.

Думите на Мария, новата колежка в счетоводния отдел, прозвучаха като гръм в тишината на офиса. Беше късен следобед, повечето вече си бяха тръгнали, а аз за пореден път се взирах в екрана, опитвайки се да намеря смисъл в безкрайните таблици. Погледнах я изненадано – тя стоеше до бюрото ми с чаша кафе и леко наклонена глава, сякаш ме изучаваше.

– Какво имаш предвид? – попитах я, опитвайки се да не издам колко ме жегнаха думите ѝ.

– Просто… виждам как работиш до късно, винаги си сериозен, а никой не те пита как си. Даже жена ти рядко ти звъни. – Усмихна се леко, но в очите ѝ проблесна нещо съчувствено.

Замълчах. Не знаех какво да кажа. От месеци усещах тази празнота – вкъщи разговорите с Даниела бяха станали кратки и повърхностни. Вечер тя гледаше сериали или говореше по телефона със сестра си, а аз се затварях в другата стая с лаптопа. Синът ни Виктор беше по цял ден навън с приятели или залепен за телефона си. Семейството ми се беше превърнало в съквартиранти.

– Ако искаш… – Мария се поколеба за миг. – Може да се разходим след работа. Имам нужда от чист въздух, а и ти изглеждаш така, сякаш ще ти се отрази добре.

Погледнах я внимателно. Беше различна от останалите – откровена, директна, с онзи поглед, който те кара да се чувстваш важен. Усетих как нещо в мен се раздвижва – отдавна никой не беше проявявал такъв интерес към мен.

– Добре – казах тихо. – Ще дойда.

Цял следобед не можех да се съсредоточа. Мислех за Даниела – кога за последно ме беше попитала как съм? Кога бяхме излизали само двамата? Спомних си първите ни години заедно – разходките в Борисовата градина, смеха, спонтанните вечери с приятели. Сега всичко беше рутина: работа, сметки, грижи за Виктор. Дали наистина не ме ценеше вече? Или просто и двамата бяхме уморени?

След работа Мария ме чакаше пред входа. Беше облечена семпло – дънки и светлосиня риза, косата ѝ беше вързана на опашка. Тръгнахме към парка до офиса. Говорихме за работа, после за музика, книги… Оказа се, че харесва същите стари български рок групи като мен. Засмяхме се на няколко глупави шеги.

– Знаеш ли – каза тя внезапно, – понякога хората забравят да се виждат един друг. Свикват с присъствието си и спират да питат „Как си?“. А това е най-важното.

Погледнах я и усетих как гърлото ми се стяга. Толкова ми липсваше някой да ме попита това без задни мисли.

– А ти? – попитах я аз. – Теб кой те пита как си?

Тя сви рамене.

– Никой напоследък. Но аз поне имам надежда, че ще дойде някой, който ще го направи.

Върнах се у дома по-късно от обикновено. Даниела беше в кухнята, режеше салата и говореше по телефона със сестра си. Виктор беше затворен в стаята си. Никой не забеляза кога влязох.

– Здравей – казах тихо.

– Здрасти – отвърна тя механично и продължи разговора си.

Вечеряхме мълчаливо. Опитах се да започна разговор:

– Даниела, мислиш ли, че напоследък сме се отчуждили?

Тя ме погледна изненадано:

– Защо питаш? Всичко е наред… Просто сме уморени.

– Не знам… Чувствам се сам понякога.

Тя въздъхна:

– Георги, всички сме изморени. Работата ми е тежка, Виктор има изпити… Не е лесно.

Замълчах. Не исках да я обвинявам. Но усещането за празнота не ме напускаше.

На следващия ден Мария отново ме покани на разходка. Този път разговорът ни беше по-личен. Разказа ми за развода на родителите си, за това как майка ѝ е останала сама и е трябвало да се справя с всичко сама. Видях болката в очите ѝ и почувствах близост.

Дните минаваха, а разходките ни станаха навик. Започнах да очаквам края на работния ден с нетърпение – само тогава се чувствах жив. Вкъщи обаче напрежението растеше. Даниела започна да усеща промяната у мен.

– Георги, има ли нещо? – попита една вечер.

– Не… Просто съм изморен – излъгах.

Но тя не повярва. Започна да проверява телефона ми, да пита къде съм бил след работа. Един ден ме посрещна със сълзи в очите:

– Моля те, кажи ми истината! Има ли друга жена?

Погледнах я дълго. В този момент разбрах колко много я обичам и колко много бих загубил, ако прекрача границата.

– Не… Няма друга жена – казах тихо. – Просто съм самотен. Искам да говорим повече… Да сме пак близки.

Тя заплака и ме прегърна силно. Тази нощ говорихме дълго – за страховете си, за умората, за това как сме позволили рутината да ни раздели.

С Мария спряхме разходките. Казах ѝ истината – че обичам жена си и искам да опитам да върна близостта помежду ни. Тя ме разбра и дори ми пожела успех.

Сега вечерите ни с Даниела са различни – опитваме се да намираме време един за друг, да излизаме поне веднъж седмично само двамата. Понякога е трудно, но знам, че си струва усилието.

Понякога все още се питам: ако Мария не беше дошла в живота ми точно тогава, щях ли да осъзная колко е важно да цениш човека до себе си? Или щях да изгубя всичко заради един миг внимание?

А вие какво бихте направили на мое място?