Когато парите разделят сърцата: Историята на Мария и Петър
– Как можа да го направиш, Петре? – гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха дръжката на вратата така, сякаш тя беше единственото, което ме държи изправена.
Петър стоеше пред мен с куфар в ръка, слънчеви очила на челото и онзи безгрижен поглед, който някога обожавах. Но днес той ме караше да се чувствам като чужденка в собствения си дом.
– Мария, не разбирам защо се ядосваш. Това са моите пари. След като си платих моята част от сметките, имам право да ги харча както искам. Нали така се разбрахме?
Гласът му беше спокоен, почти равнодушен. Но в мен бушуваше буря. Вече две години бяхме женени и решихме да делим всичко – не само радостите и болките, но и парите. Вдъхновихме се от някакво американско предаване, където двойките уж намираха щастието чрез финансова независимост. В началото ми се струваше модерно и справедливо – всеки да има своята свобода, да не се чувства зависим. Но сега усещах само студ.
– Свобода ли? – прошепнах. – А какво стана със споделеното? С това да мечтаем заедно, да планираме заедно? Ти си бил на море в Гърция, а аз броях стотинки за хляб и ток!
Петър въздъхна и остави куфара до стената.
– Не е честно да ме обвиняваш. Ти също можеше да си позволиш нещо, ако искаше. Аз просто… имах нужда да избягам малко.
В този момент в главата ми изникнаха всички онези вечери, когато той работеше до късно, а аз гледах през прозореца и се чудех дали някога ще бъдем истинско семейство. Не просто съквартиранти с общи разходи.
– Можех ли? – гласът ми беше тих, но твърд. – Аз покривам повече от половината разходи за храната, защото ти ядеш повече. Плащам за интернет, защото ти работиш от вкъщи. А когато поисках да сменим стария хладилник, ти каза, че не ти се дават пари за нещо, което не ползваш толкова често.
Петър замълча. За първи път видях несигурност в очите му.
– Може би… може би сгрешихме с тази идея за отделните бюджети – промълви той.
– Може би? – повторих аз с горчивина. – А знаеш ли какво е да се чувстваш сама в собствения си дом? Да гледаш как човекът до теб си купува нов телефон, докато ти се чудиш дали ще стигнат парите за детската градина на Дани?
Той седна на дивана и скри лицето си в ръцете.
– Не знаех, че се чувстваш така…
– Не си попитал – отвърнах аз. – Всеки месец правим сметки като счетоводители. Кой колко е похарчил, кой какво дължи. Забравихме да си говорим за истинските неща. За мечтите ни. За страховете ни.
В този момент Дани изтича от стаята си с книжка в ръка.
– Мамо, ще ми прочетеш ли приказка?
Погледнах го и усетих как сълзите напират в очите ми. Какво семейство сме ние? Какъв пример даваме на детето си?
Петър стана и колебливо протегна ръка към мен.
– Мария… хайде да поговорим. Без сметки. Без обвинения. Просто… като семейство.
Погледнах го дълго. В този момент осъзнах колко много сме се изгубили по пътя към „свободата“. Свободата да бъдем сами, дори когато сме заедно.
Седнахме тримата на дивана – аз, Петър и Дани. Започнах да чета приказката, а Петър слушаше мълчаливо. Когато Дани заспа на рамото ми, Петър прошепна:
– Не искам повече така. Искам пак да сме ние.
В този миг разбрах, че парите могат да купят много неща – почивки, телефони, дори спокойствие за малко. Но не могат да купят близостта и доверието между двама души.
Сега стоя тук и се питам: Колко струва едно семейство? И кога забравихме, че най-ценните неща не се делят наполовина?