Когато приятелството боли: Историята на една предателска подкрепа

— Не мога повече, Деси! Просто нямам сили за твоите проблеми! — гласът на Мария трепереше, но не от съчувствие, а от раздразнение. Стоях насред хола ѝ, с чаша чай в ръка, а думите ѝ се забиваха в мен като ледени игли. Толкова години я слушах, утешавах, давах съвети, когато синът ѝ пак беше изчезнал за три дни, когато мъжът ѝ я беше оставил с дългове, когато майка ѝ беше в болница. Винаги бях там. А сега, когато моят свят се разпадаше, тя просто се обърна.

Познаваме се с Мария от почти двадесет години. Запознахме се в счетоводния отдел на една фирма в Пловдив. Бяхме две жени на по четиридесет и нещо, прясно разведени, с по едно дете тийнейджър. В началото беше само колегиалност — разменяхме си химикалки и клюки за шефа. После започнахме да излизаме на кафе след работа, да си споделяме болките и радостите. С времето станахме неразделни — всяка вечер по телефона, всяка събота разходка по Главната, всяка Коледа заедно.

Мария винаги беше експресивна — говореше високо, смееше се шумно, плачеше без свян. Аз бях по-тиха, по-затворена. Тя ме учеше да бъда смела, аз я учех да премисля преди да действа. Когато синът ѝ избяга от вкъщи на шестнайсет, тя дойде у нас посред нощ — седяхме до сутринта и търсихме решения. Когато майка ми почина, тя беше първата, която дойде с топла супа и ме прегърна.

Но нещо се промени през последните години. Дъщеря ми замина да учи в София и аз останах сама в апартамента. Работата стана по-напрегната — нов шеф, нови изисквания. Започнах да усещам тежестта на самотата. Опитвах се да говоря с Мария за това — за страха ми от остаряването, за празните вечери, за безсънието. Но тя все по-често сменяше темата към своите проблеми: „Знаеш ли какво ми каза днес шефът?“, „Синът ми пак не ми вдига телефона!“.

Една вечер през март телефонът ми звънна в два през нощта. Беше Мария — плачеше истерично. Синът ѝ беше катастрофирал с колата на приятелката си. Станах веднага, облякох се и тръгнах към болницата. Прекарахме цялата нощ там — държах я за ръката, говорих с лекарите, успокоявах я. На сутринта тя ме прегърна: „Без теб не знам как щях да издържа!“.

Два месеца по-късно баща ми получи инсулт. Бях отчаяна — трябваше да пътувам до родното село всеки уикенд, да се грижа за него, да уреждам документи и лекарства. Обадих се на Мария: „Моля те, ела при мен тази вечер. Имам нужда да поговоря с някого.“ Тя въздъхна тежко: „Ох, Деси, толкова съм изморена… Може ли друг път?“ Помислих си — добре, всеки има лош ден.

Но това стана навик. Когато имах нужда от нея — тя беше заета, изморена или просто не ѝ беше до моите проблеми. Веднъж ѝ споделих колко самотна се чувствам: „Мария, понякога ми се струва, че ако изчезна, никой няма да забележи.“ Тя само махна с ръка: „Айде стига драми! Животът е труден за всички!“.

Започнах да се затварям в себе си. В работата бях като робот — изпълнявах задачи без емоция. Вечерите прекарвах пред телевизора или с книга в ръка, но нищо не ме радваше истински. Понякога плачех без причина. Опитах се да говоря с дъщеря си по телефона:
— Мамо, всичко наред ли е?
— Да, просто съм уморена.
— Ако искаш, ще дойда уикенда.
— Не, миличка, учи си.

Една неделя реших да поканя Мария на обяд у дома — приготвих любимата ѝ мусака, купих бутилка червено вино. Тя дойде намръщена:
— Само за малко ще остана, че имам работа после.
Опитах се да започна разговор:
— Мария, мисля че нещо се случва между нас… Чувствам се сама напоследък.
Тя ме прекъсна:
— Деси, честно казано… Не мога повече! Всеки има проблеми! Не съм длъжна да нося и твоите!

Тогава чашата преля. Станах бавно и казах:
— А аз колко години носех твоите?
Тя млъкна и ме изгледа студено:
— Това е друго!
— Не е друго! Просто ти беше удобно!

Тя си тръгна без да каже довиждане. Останах сама сред тишината на апартамента си и се разплаках като дете.

Минаха седмици без да си говорим. В началото ми липсваше ужасно — хващах се как пиша съобщения и ги изтривам преди да ги изпратя. После започнах да усещам облекчение — вече не трябваше да бъда нечий емоционален боклук.

Сега стоя до прозореца и гледам как дъждът блъска по стъклото. Мисля си: Колко струва едно приятелство? Кога трябва да простим и кога — да си тръгнем? Може би истинските приятели са тези, които остават до нас не само когато имат нужда от нас, а когато ние имаме нужда от тях.

А вие? Простихте ли някога такова предателство? Или просто продължихте напред?