Когато приятелството се сблъска с предателството: Историята на една открадната мечта

– Не мога да повярвам, че го направи! – гласът на Даниела трепереше, докато стискаше чаша с изстинало кафе в ръцете си. Беше вторник сутрин, а в офиса на рекламната агенция „Визия+“ въздухът беше натежал от напрежение. Аз седях срещу нея, безсилна да намеря думи, които да утешат болката ѝ.

Всичко започна преди месец, когато Даниела работеше по най-важния проект в кариерата си – кампания за голям клиент, която можеше да ѝ донесе мечтаното повишение. Всяка вечер оставаше до късно, рисуваше скици, пишеше сценарии, обсъждаше идеи с мен по телефона. Беше вложила сърцето си в тази презентация.

– Знаеш ли, Мария, за първи път усещах, че нещо зависи от мен – сподели ми тя една вечер. – Че мога да променя нещо, че трудът ми има смисъл.

Но съдбата имаше други планове. В деня на представянето Даниела влезе в конферентната зала с трепет и надежда. Но когато започна презентацията, пред всички излезе не тя, а колежката ѝ – Ива. Същата Ива, която до онзи момент беше просто „момичето от съседното бюро“, винаги усмихната и готова да помогне.

– Благодаря ви за възможността – каза Ива с фалшива скромност и започна да представя… идеята на Даниела. Същите думи, същите слайдове, дори същите шеги.

Даниела стоеше като вцепенена. Погледна към шефа – господин Георгиев, който кимаше одобрително. Никой не забеляза как ръцете ѝ се свиха в юмруци под масата.

След края на срещата Ива получи аплодисменти и… обещание за повишение. Даниела се прибра вкъщи със сълзи в очите и разбито сърце.

– Как можа? – питаше ме тя отново и отново. – Как можа да ми вземе всичко?

Опитах се да я утеша:
– Може би е станала грешка… Може би шефът ще разбере…

Но дълбоко в себе си знаех истината. В нашия офис завистта беше по-силна от справедливостта. Всеки се бореше за трохи внимание и малки повишения, а приятелството беше просто дума без съдържание.

Даниела не се отказа веднага. Опита се да говори с господин Георгиев:
– Господине, бих искала да изясня нещо относно презентацията…
– Даниела, знам, че ти си работлива, но Ива показа лидерски качества – прекъсна я той. – Трябва да се учиш от нея.

Това беше шамар. В очите на шефа тя беше просто още един служител, който трябва да се научи да „играе играта“.

В следващите дни Даниела се затвори в себе си. Колегите мълчаливо отбягваха темата. Само аз знаех колко ѝ тежи всичко това.

Една вечер я намерих на пейката пред блока ни. Беше студено, а тя седеше сама, загледана в празното пространство.

– Мария, струва ли си всичко това? – прошепна тя. – Да бъдеш честен, да вярваш в хората…
– Не знам – отвърнах честно. – Но знам, че ако се предадеш сега, ще позволиш на такива като Ива да печелят винаги.

Даниела замълча дълго. После каза:
– Ще напусна. Не мога повече да работя там. Не искам да ставам като тях.

Опитах се да я разубедя:
– Ами ако намериш друг начин? Ако докажеш на всички коя си всъщност?
– Не искам да доказвам нищо на никого вече – отвърна тя уморено.

На следващия ден подаде молба за напускане. Ива получи повишението и новото си бюро до прозореца. Колегите я поздравяваха с фалшиви усмивки. А аз останах сама сред хора, които вече не познавах.

Даниела започна работа като учителка по изобразително изкуство в едно малко училище край София. Заплатата беше ниска, но очите ѝ отново светеха.

– Тук поне мога да бъда себе си – каза ми тя по телефона след първата седмица.

Понякога се чудя дали постъпи правилно. Дали трябваше да се бори докрай или просто да избяга от токсичната среда? Може ли човек да остане честен в свят, където успехът често принадлежи на най-безскрупулните?

А вие какво бихте направили? Щяхте ли да простите такова предателство или щяхте да потърсите справедливост до край?