Когато родителите ти ги няма, ще съжаляваш – опитах се да обясня на мъжа си

– Георги, моля те, поне помисли още веднъж. – Гласът ми трепереше, докато държах поканите в ръцете си. Беше късен следобед, слънцето се опитваше да пробие през облаците, а в хола ни цареше напрежение, което можеше да се реже с нож.

Георги стоеше до прозореца, с гръб към мен. Ръцете му бяха свити в юмруци. – Не искам да ги виждам. Не искам да развалят този ден. – Гласът му беше твърд, почти студен.

– Но те са ти родители… – прошепнах аз, усещайки как сърцето ми се свива. – Когато ги няма, ще съжаляваш. Знам го. Виждала съм го при други хора.

Той се обърна рязко. Очите му бяха пълни с болка и гняв. – Ти не знаеш какво е било! Не знаеш какво са ми причинили! – извика той.

Замълчах. Знаех част от историята – за годините, в които баща му го е карал да работи на село през лятото, докато приятелите му са ходили на море; за майка му, която винаги е намирала начин да го упрекне, че не е достатъчно добър. Но не знаех всичко. Никога не ми беше разказвал докрай.

– Георги… – опитах се отново, този път по-тихо. – Това е нашият ден. Но и техният. Може би… може би ако ги поканим, ще започне нещо ново.

Той само поклати глава и излезе от стаята. Останах сама с поканите и с тежестта на решението му.

Сватбата ни беше след две седмици. Всичко беше подготвено – ресторантът в Бояна, оркестърът с гайдаджията, който толкова искахме, дори тортата с боровинки и лавандула, която майка ми настоя да поръчаме. Но над всичко тегнеше сянката на отсъстващите родители на Георги.

Майка ми ме гледаше със съчувствие, когато й разказах. – Детето ми, не можеш да го насилиш. Но не спирай да опитваш. Човек трябва да прощава, иначе цял живот носи тежестта.

Вечерта преди сватбата седяхме на балкона. Георги пушеше нервно. – Мислиш ли, че съм лош човек? – попита изведнъж.

– Не – казах твърдо. – Мисля, че си наранен човек.

Той се засмя горчиво. – Може би е едно и също.

– Не е – настоях аз. – Но ако не опиташ да простиш… ще останеш такъв завинаги.

Той не каза нищо повече.

На следващия ден мина като в сън. Булчинската рокля, цветята, поздравленията… Всички се усмихваха, но аз усещах празнотата до Георги на масата за младоженци. Мястото за неговите родители стоеше празно.

След първия танц Георги излезе навън. Намерих го до оградата на ресторанта, с лице към Витоша.

– Сигурно всички говорят – промълви той.

– Не им обръщай внимание – казах аз и го прегърнах. – Но ти… ти как се чувстваш?

Той замълча дълго. После прошепна:

– Празен. Все едно нещо липсва.

Минаха месеци. Животът ни тръгна по обичайния път – работа, сметки, ремонти у дома. Но между нас винаги стоеше тази невидима стена. Всяка Коледа, всеки рожден ден на Георги усещах как мислите му се връщат към родителите му.

Една вечер през март телефонът звънна късно. Георги вдигна и пребледня.

– Майка ми… в болница е…

Не попита дали да отидем – просто тръгнахме веднага. В болничната стая майка му лежеше бледа и слаба, а баща му седеше до леглото й със свити рамене.

Георги стоя дълго на прага, без да влиза. После пристъпи напред и хвана ръката й.

– Мамо…

Очите й се напълниха със сълзи.

– Прости ми, че не бях там… – прошепна тя едва чуто.

Георги се разплака за първи път пред мен.

След този ден започнаха да се виждат по-често. Разговорите им бяха трудни, понякога дори болезнени. Но малко по малко раните започнаха да зарастват.

Понякога вечер Георги ме гледа дълго и казва:

– Ако не беше ти… никога нямаше да им простя.

А аз си мисля: колко много семейства в България живеят с такива стени помежду си? Колко често гордостта ни пречи да бъдем щастливи?

А вие бихте ли простили? Или бихте оставили миналото да определя бъдещето ви?