Когато съпругът ми даде цялата ми работа на майка си – българска семейна буря от кухнята
– Къде са мусаката и сармите? – изкрещях, когато отворих хладилника в понеделник вечер. Беше останала само една купичка таратор, а аз бях прекарала целия уикенд в кухнята, за да приготвя любимите ястия на всички. Димитър, моят съпруг, се появи в коридора с виновна усмивка и избягваше погледа ми.
– Ами… дадох ги на мама – каза тихо, сякаш това беше най-естественото нещо на света.
Почувствах как кръвта ми кипва. Седнах на стола и се опитах да не избухна. „Даде ги на мама? Без да ме попиташ?“, мислех си. В главата ми се завъртяха всички моменти, в които съм се чувствала невидима в този дом. Всички пъти, когато съм готвила, чистила и се грижила за всички, а накрая пак някой друг е бил по-важен от мен.
– Защо не ме попита поне? – попитах с треперещ глас.
– Тя беше сама цял уикенд. Каза, че нищо не си е сготвила… Знаеш колко ѝ е трудно сама – отговори той, сякаш това оправдаваше всичко.
– А аз? Аз не съм ли важна? – гласът ми се пречупи. – Знаеш ли колко време прекарах в кухнята? Имах планове за тази седмица! Децата трябваше да имат храна за училище…
Димитър въздъхна и сви рамене. – Ще поръчаме нещо. Не е голяма работа.
Това беше капката. Не беше просто заради храната. Беше заради всичко – заради това, че винаги трябва да се съобразявам с неговата майка, че тя винаги е на първо място. Спомних си всички онези вечери, когато тя идваше без предупреждение и започваше да мести нещата ми в кухнята, да критикува как подреждам шкафовете или какво съм сготвила. Спомних си как веднъж беше изхвърлила моята баница, защото „не била като нейната“.
Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Трябваше да говоря с някого. Звъннах на сестра ми Мария.
– Пак ли свекървата ти? – чу се гласът ѝ по телефона.
– Димитър занесе всичко, което сготвих през уикенда, на нея. Без да ме пита…
– Ох, мила… Трябва да говориш с него. Не може така! Ти си човекът в този дом!
Затворих телефона и седнах до масата. Децата влязоха в кухнята и ме погледнаха учудено.
– Мамо, гладни сме… – каза малкият Петър.
Погалих го по главата и му дадох последната купичка таратор. „Утре ще измисля нещо“, обещах си.
На следващия ден Димитър се прибра по-рано от работа. Изглеждаше напрегнат.
– Мама каза, че много ѝ е харесала мусаката… – започна той несигурно.
– Радвам се за нея – отвърнах студено. – Но ти кога ще започнеш да мислиш и за нас?
Той седна срещу мен и замълча. За първи път видях колебание в очите му.
– Не исках да те нараня… Просто… тя е сама откакто татко почина. Чувствам се длъжен да ѝ помагам.
– А аз? Аз не съм ли сама понякога? Кой помага на мен?
Той замълча. В този момент осъзнах колко дълбоко е това чувство на невидимост. Не беше само заради храната или свекървата ми. Беше заради всички онези малки предателства, които се натрупват с времето и те карат да се чувстваш маловажен в собствения си дом.
Вечерта седнахме с децата и им разказах приказка за една жена, която винаги давала всичко от себе си за другите, но никой не забелязвал колко е уморена. Видях как дъщеря ми Ива ме гледа с разбиране и тъга.
На следващия ден реших да поговоря със свекърва ми – госпожа Стефка. Отидох при нея с кутия домашни сладкиши.
– Здравейте, госпожо Стефка. Донесох ви нещо сладко – казах спокойно.
Тя ме погледна изненадано.
– Много благодаря, мило дете! Много вкусни бяха сармите…
– Радвам се, че ви харесаха. Но бих искала да ви помоля нещо… Когато имате нужда от помощ или храна, моля ви кажете ми лично. Ще направя всичко възможно да помогна, но моля ви – нека има уважение към труда ми и към нашето семейство.
Тя замълча за миг и после кимна бавно.
– Права си… Понякога забравям колко ти е трудно с две деца и работа…
Върнах се у дома с усещане за малка победа. Димитър ме посрещна на вратата.
– Говори ли с мама?
– Да. И мисля, че ме разбра.
Той ме прегърна неловко.
– Извинявай… Ще се опитам повече да не те поставям в такава ситуация.
Погледнах го в очите и му повярвах – поне този път.
Сега всяка вечер сядам до масата с децата и се опитвам да си спомням коя съм аз – не само майка и съпруга, а човек със свои нужди и мечти.
Понякога се питам: Колко често жените у нас са принудени да жертват себе си заради чуждите очаквания? И кога най-сетне ще започнем да казваме „стига“?