Когато съпругът ми поиска сметка: Изповедта на една българска съпруга

– Ето ти сметката, Мария – каза Димитър, докато ми подаваше един сгънат лист хартия. Гласът му беше равен, почти безчувствен, а очите му не срещнаха моите. Стоях в кухнята, още с престилка, ръцете ми бяха мокри от миенето на чинии. Погледнах го невярващо, после бавно разгънах листа. Там, с неговия стегнат почерк, бяха изброени разходите за ток, вода, храна, дори бензинът за колата, с която караше децата на училище. До всяка сума имаше процент – „Твоята част: 50%“.

В този миг сякаш някой изтръгна въздуха от дробовете ми. Седнах на стола и се загледах в листа. Чувах как децата се смеят в хола, а в мен се надигаше вълна от гняв и унижение. Как стигнахме дотук? Кога любовта ни се превърна в счетоводство?

– Това някаква шега ли е? – прошепнах, но Димитър вече беше обърнал гръб и излизаше от кухнята.

– Не е шега. Просто е справедливо – отвърна той, без да се обръща.

Седях дълго, втренчена в цифрите. Спомних си първите ни години заедно – как деляхме последната баничка на две, как се смеехме на сметките за парно през зимата и мечтаехме за собствен дом. А сега? Сега всичко беше разделено на две – дори и сърцата ни.

На следващия ден майка ми дойде на гости. Видя ме разстроена и веднага усети, че нещо не е наред.

– Какво има, Марийче? – попита тя тихо.

– Мамо… Дими ми даде сметка. За всичко. Каза, че така било честно.

Майка ми се намръщи и седна до мен.

– Това не е семейство, дете мое. В семейството не се броят стотинките. Там се броят усмивките и прегръдките.

Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не исках да изглеждам слаба пред нея. Но вътре в мен бушуваше буря – гняв към Димитър, страх от бъдещето и срам от това, че не мога да оправя нещата.

Вечерта опитах да поговоря с него.

– Дими, не можем така. Това не е нормално. Ние сме семейство!

Той въздъхна тежко и седна срещу мен.

– Мария, уморих се да нося всичко на гърба си. Ти работиш по-малко, но харчиш също толкова. Не е честно.

– Аз гледам децата! Готвя, чистя, пера! Това не е ли труд?

– Не казвам, че не правиш нищо. Но парите са си пари. Всеки трябва да си знае мястото.

Тези думи ме пронизаха като нож. Мястото ми? Аз ли бях просто разход в семейния бюджет?

След тази вечер между нас се настани ледена тишина. Димитър започна да се прибира все по-късно. Аз броях стотинките в портмонето си и се чудех дали да купя по-евтин хляб или да спестя за нови обувки на малкия Георги.

Една сутрин чух как децата спорят:

– Мамо, тате каза, че ако искам нова раница, трябва да питам теб – каза дъщеря ми Ива.

– Защо? – попитах объркана.

– Защото той вече си бил платил неговата част.

Сърцето ми се сви. Децата усещаха напрежението между нас и започваха да го приемат за нормално. Не можех да позволя това.

Започнах да търся работа на пълен работен ден. Отивах на интервюта с треперещи ръце и се връщах у дома изтощена. Димитър не каза нищо – нито ме подкрепи, нито ме спря. Бях сама в битката си за достойнство.

Една вечер седяхме мълчаливо на масата. Децата вече спяха.

– Дими… Обичаш ли ме още? – попитах тихо.

Той ме погледна уморено.

– Не знам… Всичко стана толкова сложно.

– Ако парите са по-важни от нас… може би вече няма „нас“.

Той не отговори. Само стана и излезе на балкона да пуши.

Минаха седмици в тази студена война. Един ден получих писмо от адвокат – Димитър искаше официално да разделим разходите и имуществото си. Сълзите ми потекоха безконтролно – не заради парите, а заради това, че загубихме себе си по пътя.

Днес живея сама с децата в малък апартамент под наем. Работя много, но поне знам, че всяка стотинка е изкарана с чест. Понякога вечер сядам до прозореца и си спомням онези първи години – топлината на ръцете му, смеха ни над евтината вечеря.

Как стигнахме дотук? Кога позволихме любовта да бъде заменена от сметки? Кажете ми – има ли връщане назад или просто трябва да продължа напред?