Когато семейството не стига: Моята самота между четири стени в София

– Мамо, пак ли ще закъснееш? – гласът на Петър, синът ми, трепери на ръба между надежда и примирение. Стоя на прага, с чантата в ръка, а часовникът тиктака безмилостно. Вече е 18:45, а баба му и дядо му са само на две спирки с трамвая. Но знам, че няма да дойдат. Знам го по начина, по който човек знае, че зимата ще е студена – усещаш го в костите си.

– Ще се върна бързо, обещавам ти. – Гласът ми звучи кухо дори за мен самата. Петър ме гледа с онзи поглед, който ме кара да се чувствам виновна, че съм майка и жена едновременно. Вратата се затваря зад мен и оставям сърцето си вътре, при него.

Вървя по улиците на София, а градът е едновременно мой дом и чужда земя. Хората минават покрай мен забързани, всеки със своите грижи. Питам се: как може да си толкова близо до хората, които обичаш, а да се чувстваш толкова далеч от тях?

Майка ми винаги казваше: „Мария, ти си силна жена, ще се справиш.“ Но никога не ми каза какво да правя, когато силата ми се изчерпи. Когато след поредния работен ден се прибирам и намирам Петър заспал пред телевизора с недоядената си вечеря. Когато телефонът ми мълчи, а сърцето ми крещи за помощ.

Веднъж се осмелих да попитам:
– Мамо, можеш ли да вземеш Петър утре? Имам важна среща.
Тя въздъхна тежко:
– Ох, Мария, знаеш ли колко съм уморена? И татко ти не е добре с кръста…
– Разбирам – излъгах. Не разбирах. Или може би не исках да разбера.

Вечерите са най-тежки. Сядам до прозореца и гледам светлините на града. Представям си как някъде там има семейства, които се събират около масата, смеят се, говорят си. А при нас – тишина. Петър е затворен в себе си откакто баща му ни напусна. Понякога го чувам как плаче нощем, но когато вляза при него, се преструва на заспал.

Една неделя реших да отида при родителите си без предупреждение. Звъннах на вратата им с надежда и отчаяние.
– О, Мария! – майка ми се изненада. – Не сме подредили…
– Не съм дошла заради това – прекъснах я. – Просто… имам нужда да поговоря.
Татко ми гледаше новините и едва кимна. Седнахме на масата. Опитах се да започна разговор за Петър – как се чувства, как му липсва баща му. Майка ми смени темата:
– А ти кога ще си намериш нова работа? Тази твоята не е сигурна…
Почувствах се невидима. Не чуха болката ми. Не видяха умората в очите ми.

На връщане към вкъщи плаках в метрото. Никой не ме погледна – всеки беше потънал в собствения си свят. Мислех си: дали само аз съм така? Дали само моето семейство е толкова близо и толкова далеч?

Дните минават в рутина: работа – вкъщи – грижи за Петър – опити да бъда силна. Понякога вечеряме мълчаливо. Понякога той ме пита:
– Мамо, защо баба и дядо не идват?
– Заети са, миличък…
Но истината е по-сложна от това.

Веднъж на родителска среща учителката му каза:
– Петър е много затворен напоследък. Има ли нещо у дома?
Погледнах я и усетих как сълзите напират.
– Просто… сме само двамата.
Тя кимна разбиращо:
– Ако имате нужда от помощ…
Но каква помощ? Държавата? Родителите ми? Приятелите? Всички са заети със себе си.

Понякога си мисля какво би било, ако бях останала в родния Пловдив – там хората сякаш са по-близки. Но после си спомням защо избягах: заради мечтите си, заради свободата. А сега свободата тежи като олово.

Една вечер Петър дойде при мен с рисунка: трима човека държат ръце – той, аз и някакъв мъж без лице.
– Това кой е? – попитах го.
– Не знам… Просто искам да сме повече.
Сърцето ми се сви. Как да му обясня, че понякога семейството не стига? Че понякога най-близките хора са най-далечните?

Писах съобщение на майка ми: „Петър има нужда от вас.“ Не получих отговор.

Сега седя до прозореца и пиша тази история с надеждата някой да я прочете и да разбере. Да разбере какво е да си сама сред хората, които би трябвало да са твоята опора.

Питам се: Колко още майки като мен има в този град? Колко още деца рисуват липсващи лица? И кога най-сетне ще започнем да се чуваме истински?