Когато семейството ти обърне гръб: Една вечер, която промени всичко

– Не мога да повярвам, че пак отказваш да помогнеш! – гласът на снаха ми, Мария, проряза въздуха като нож. Всички на масата замлъкнаха. Чашите със сок и ракия застинаха в ръцете на роднините ми, а брат ми Георги ме погледна с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна, дори когато не съм направила нищо лошо.

Беше рожденият му ден. Масата беше отрупана с баница, кюфтета и домашна торта, а в ъгъла малкият им син, Петър, се опитваше да разлее компот върху новия килим. Мария се обърна към мен с изкуствена усмивка:

– Яна, нали ще го наглеждаш малко? Аз искам да си поговоря с жените.

Погледнах я и усетих как гърлото ми се стяга. Бях уморена от работа, главата ме болеше, а последното, което исках, беше да тичам след хлапето цяла вечер. Винаги аз бях тази, която „трябва“ да помага – защото съм сама, защото нямам деца, защото „имам време“. Усетих как гневът се надига в мен.

– Не мога сега, Мария. Наистина не се чувствам добре.

Тишината се сгъсти. Майка ми въздъхна тежко:

– Яна, не е толкова трудно. Помогни малко на брат си.

Баща ми само поклати глава и се загледа в чинията си. Георги избягваше погледа ми. А Мария… Мария се изправи и каза достатъчно високо, за да чуят всички:

– Ето затова никога няма да имаш семейство! Егоистка си!

Сякаш някой ме удари през лицето. Очите ми се напълниха със сълзи, но ги преглътнах. Никой не каза нищо. Никой не ме защити. Дори Георги. Само Петър продължи да си играе невинно.

Излязох на терасата. Въздухът беше студен, а от улицата долиташе шумът на кварталните деца. Седнах на стола и се опитах да дишам дълбоко. Защо винаги аз трябва да съм виновната? Защо моето „не“ струва толкова скъпо?

Вратата се отвори и майка ми излезе при мен.

– Яна, не биваше така да реагираш. Семейството е най-важното.

– А моето семейство къде е? – прошепнах аз. – Когато имате нужда от мен – тогава съм част от вас. Когато кажа „не“ – ставам чужда.

Майка ми замълча. Погледна ме с уморени очи.

– Трудно е за всички ни…

– Не е трудно за всички – прекъснах я аз. – Трудно е за мен.

Върнах се вътре с усещането, че вече не принадлежа тук. Празникът продължаваше сякаш нищо не се беше случило. Смях, наздравици, музика от стария грамофон. Само аз усещах пропастта между мен и останалите.

След вечерята Мария дойде при мен в кухнята.

– Не мислиш ли, че беше малко прекалено? – попита тя с престорена загриженост.

– Прекалено е да очаквате винаги аз да съм жертвата – отвърнах тихо.

Тя повдигна рамене.

– Така е в семейството. Всеки помага с каквото може.

– А ако не може? Ако не иска? – попитах я аз.

Тя не отговори. Остави чинията в мивката и излезе.

Останах сама сред купчината мръсни съдове и остатъците от празника. Сълзите най-накрая потекоха по бузите ми. Не заради думите ѝ, а заради тишината на всички останали. Защото никой не каза: „Яна е права.“ Никой не попита как се чувствам аз.

На следващия ден Георги ми звънна.

– Яна… Съжалявам за вчера. Просто… знаеш как е Мария.

– Не е само тя, Георги – прекъснах го аз. – Всички вие сте така. Очаквате от мен да съм винаги на разположение, а когато кажа „не“, ставам лошата.

Той замълча дълго.

– Може би си права…

– Не „може би“ – казах твърдо. – Време е да започнете да ме виждате като човек със свои нужди и граници.

Затворих телефона с треперещи ръце. За първи път казвах тези думи на глас. За първи път се осмелих да защитя себе си пред семейството си.

Оттогава нищо вече не е същото. Виждам ги по-рядко. Понякога ми липсват – шумът, смехът, дори дребните кавги за това кой ще измие чиниите или кой ще донесе хляб от магазина. Но вече не мога да бъда онази Яна, която всички използват без да мислят за нея.

Питам се: Колко струва едно „не“ в българското семейство? И кога ще започнем да уважаваме границите на другите така, както държим на своите?