Когато синът ми нарече свекърва ми „мамо“: История за търпението, което се изчерпа
— Мамо, мога ли да наричам баба Мария „мамо“? — гласът на Петър, моят шестгодишен син, прониза тишината в кухнята като нож. Бях застанала до мивката, ръцете ми потънали в сапунена вода, а сърцето ми се сви. Свекърва ми, Мария, седеше на масата с чашата си кафе и вдигна вежди, сякаш чакаше да види как ще реагирам.
В този момент сякаш целият ми живот премина пред очите ми. Завърших първа по успех в гимназията в Пловдив и без особени усилия ме приеха в Софийския университет, специалност „Икономика“. Мечтаех да стана независима, да докажа на всички — най-вече на себе си — че мога да постигна всичко сама. Но съдбата имаше други планове.
Запознах се с Иван още на първата година в университета. Беше чаровен, амбициозен и ме караше да се чувствам специална. Любовта ни беше бурна и скоро след дипломирането се оженихме. Мислех, че животът ни ще бъде като от приказка — двама млади, успешни хора, които градят бъдещето си заедно. Но реалността се оказа по-различна.
След раждането на Петър всичко се промени. Иван започна да работи все повече, а аз останах вкъщи с бебето. Свекърва ми Мария настоя да ни помага. В началото бях благодарна — тя готвеше, чистеше и се грижеше за Петър, когато аз имах нужда от почивка. Но постепенно започнах да усещам как тя заема все по-голяма роля в живота ни.
— Мариела, така не се държи дете! — често ми казваше тя, когато Петър плачеше или не искаше да яде. — Остави го на мен, аз знам как се гледат деца.
С времето започнах да се чувствам като гостенка в собствения си дом. Мария решаваше какво ще ядем, кога ще излизаме на разходка и дори как ще обличам сина си. Иван рядко взимаше моя страна — „Майка ми само помага, не бъди неблагодарна“, казваше той.
Потисках гнева си години наред. Казвах си, че е по-добре за Петър да има близка връзка с баба си. Но когато тази сутрин той ме попита дали може да нарича Мария „мамо“, нещо в мен се пречупи.
— Не! — гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Петър ме изгледа с големи очи, а Мария остави чашата си с трясък.
— Защо не? — попита синът ми тихо.
— Защото аз съм твоята майка! — изкрещях почти през сълзи. — Аз те родих, аз те гледах нощем, когато беше болен! Не може просто така да наричаш някой друг „мамо“!
Мария стана от стола и ме погледна с онзи неразбиращ поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна.
— Мариела, не преувеличавай — каза тя спокойно. — Децата са малки, не разбират…
— Не! — прекъснах я аз. — Точно защото е малък, трябва да знае коя е майка му! Ти може да си му баба и да го обичаш, но никога няма да заемеш моето място!
В този момент Иван влезе в кухнята. Усети напрежението във въздуха и погледна ту мен, ту майка си.
— Какво става тук? — попита той.
— Синът ти иска да нарича майка ти „мамо“ — казах през зъби.
Иван въздъхна тежко.
— Мариела, пак ли започваш? Майка ми само помага…
— Не е въпросът в помощта! — прекъснах го аз. — Въпросът е в границите! Аз съм майката на това дете и искам да ме уважава като такава!
Мария се обърна към мен с ледено спокойствие:
— Ако не можеш да оцениш помощта ми, може би е време да се оправяш сама.
Тези думи ме удариха като шамар. Знаех, че ако тя си тръгне, ще ми бъде трудно — Иван почти не беше вкъщи, а работата ми като счетоводител на свободна практика изискваше време и концентрация. Но вече не можех да търпя.
— Добре — казах тихо. — Ще се оправя сама.
Мария излезе от кухнята без да каже повече нищо. Петър стоеше до мен объркан и уплашен.
— Мамо… извинявай… — прошепна той.
Прегърнах го силно.
— Не ти си виновен, миличък. Просто понякога възрастните забравят кое е най-важното.
Вечерта Иван почти не ми проговори. Чувах го как говори по телефона с майка си в другата стая. Знаех, че ме обвинява за всичко това. Но за първи път от години чувствах облекчение. Най-накрая бях казала това, което ме мъчеше толкова дълго.
На следващия ден Мария не дойде у нас. Петър беше по-тих от обикновено. Аз се опитвах да балансирам между работата и грижите за него. Беше трудно, но усещах някаква нова сила в себе си.
Седмица по-късно Иван ме попита дали няма да поканя майка му обратно.
— Не мога — казах му честно. — Трябва първо да поговорим като семейство и да поставим ясни граници.
Той само въздъхна и излезе от стаята.
Сега седя сама на кухненската маса и се чудя: Дали направих правилното нещо? Дали е по-добре детето ми да има близка връзка с баба си или трябваше най-накрая да защитя себе си като майка? Какво бихте направили вие на мое място?