Когато синът ми поиска да нарича свекърва ми „мамо“: История за болката, гордостта и прошката

– Мамо, мога ли да наричам баба Мария „мамо“? – гласът на Петър проряза тишината в кухнята като нож. Бях се навела над домашното му по математика, опитвайки се да му обясня задачата, но думите му ме удариха като шамар. В този миг всичко спря – дишането ми, мислите ми, дори времето сякаш застина.

Петър е на осем, умно и чувствително дете. Винаги съм се гордяла с него – отличник, възпитан, с добро сърце. Но този въпрос… Този въпрос разкъса нещо дълбоко в мен. Усетих как гневът и болката се надигат, как гласът ми трепери:

– Какво каза? Защо искаш да я наричаш така?

Той ме погледна с онези големи кафяви очи, които толкова приличат на баща му:

– Защото тя винаги е тук. Готви ми любимите манджи, води ме на тренировки, разказва ми приказки вечер. Ти все работиш…

Сърцето ми се сви. Работех като адвокат в София – постигнах всичко сама, без чужда помощ. Майка ми почина рано, баща ми беше студен и далечен. Когато се омъжих за Ивайло, мислех, че ще намеря ново семейство. Но свекърва ми Мария никога не ме прие истински. Винаги беше критична – как готвя, как възпитавам Петър, дори как се обличам. Но пък беше до него – винаги.

– Аз съм ти майка! – изкрещях по-остро, отколкото исках. – Никой друг няма право да бъде твоя майка!

Петър се разплака и избяга в стаята си. Останах сама в кухнята, стиснала юмруци до побеляване. Чух как Мария влиза тихо:

– Какво стана?

– Синът ви иска да ви нарича „мамо“. Доволна ли сте? – изсъсках през зъби.

Тя въздъхна тежко:

– Не съм го искала. Просто… детето има нужда от някого.

– Аз съм тук! – почти изревах.

– Физически може би. Но иначе? Кога последно го прегърна просто така? Кога му разказа приказка? Кога беше до него, когато имаше нужда?

Думите й ме пронизаха. Знаех, че работя много. Знаех, че често се прибирам късно, уморена и изтощена. Но го правех заради него! За да има всичко! За да не му липсва нищо!

Вечерта Ивайло се прибра и видя Петър разплакан.

– Какво става тук?

– Попитай майка си – отвърнах студено.

Мария замълча. Ивайло ме погледна уморено:

– Не можем ли просто да бъдем семейство? Всеки ден се карате… Петър страда най-много.

Тогава избухнах:

– Защо винаги аз съм лошата? Защо никой не вижда колко се старая? Колко жертви правя?

Мария тихо излезе от стаята. Ивайло седна до мен:

– Никой не отрича усилията ти. Но понякога… понякога е нужно просто да си тук. С него. Не с делата си, а със сърцето си.

Цяла нощ не мигнах. Въртях се в леглото и мислех за всичко – за майка ми, която така и не успях да опозная; за баща ми, който никога не ме прегърна; за Петър, който търси топлина там, където аз не успях да му я дам.

На сутринта отидох при него. Седеше на леглото си със зачервени очи.

– Извинявай, мамо – прошепна той. – Не исках да те нараня.

Прегърнах го силно:

– Не ти си виновен, Петре. Аз… аз понякога забравям кое е най-важното.

Той ме погледна:

– Ще бъдеш ли повече с мен?

– Ще опитам. Обещавам.

След този ден започнах да променям нещата. Оставях работата по-рано, водех го на тренировки, учехме заедно уроците му. Не беше лесно – чувството за вина ме глождеше постоянно. Мария продължаваше да помага, но вече не я гледах като враг. Един ден седнахме двете на кафе.

– Благодаря ти – казах й тихо. – За всичко, което правиш за Петър.

Тя се усмихна тъжно:

– И аз съм имала своята свекърва… Знам колко е трудно понякога.

Погледнах я с нови очи – не като съперница, а като жена, която също е дала всичко за семейството си.

Петър вече не пита дали може да я нарича „мамо“. Нарича я „баба“, но я обича истински. А аз… Аз още уча как да бъда майка не само по документи, а с цялото си сърце.

Понякога вечер се питам: Колко от нас са изгубили връзката с децата си в името на успеха? Колко често забравяме кое е истински важното? Ще намерим ли сили да простим – на себе си и на другите?