Когато сватбата е само сън: Историята на една българка между мечтите и реалността

„Мария, пак ли ще стоиш сама тази вечер?“ – гласът на майка ми пронизва тишината в малката кухня. Чиниите дрънчат, а аз стискам чашата с чай толкова силно, че се страхувам да не я счупя. „Мамо, имам работа. Трябва да довърша един проект.“ Лъжа. Всъщност просто не искам да излизам от стаята си, да слушам как всички около мен говорят за сватби, деца и семейни вечери.

Вече съм на тридесет и две. Имам добра работа като маркетинг мениджър в една от големите софийски фирми. Имам собствен апартамент, кола, приятели, които ме уважават. Но когато се прибера вечер, тишината ме поглъща. Понякога се чудя дали не сбърках някъде по пътя. Дали не пропуснах нещо важно, докато се опитвах да докажа на себе си и на света, че мога да се справя сама.

Всяка неделя ходя на гости при баба ми в Перник. Тя винаги ме посреща с топла баница и неизменния въпрос: „Марийче, кога ще те видя булка?“ Усмихвам се насила и отвръщам: „Като намеря подходящия човек, бабо.“ Вътрешно обаче усещам как думите й ме режат като нож. Защото истината е, че не знам дали някога ще го намеря.

Преди две години изживях най-голямото си разочарование. Бях с Петър – колега от работата, умен, забавен, амбициозен. Мислех си, че това е човекът, с когото ще остарея. Но когато му намекнах за брак, той се засмя: „Мария, ние сме млади! Защо ти е да се връзваш сега? Животът е пред нас!“ След няколко месеца се разделихме. Той замина за Германия, а аз останах тук – с разбито сърце и още по-голяма несигурност.

Оттогава срещнах още няколко мъже – всеки със своите страхове и несигурности. Един беше твърде зает със себе си, друг – твърде зависим от майка си. Трети просто не вярваше в брака. „Защо ти е да се жениш? Това е отживелица!“, ми каза веднъж Ивайло, с когото излизах няколко месеца. „Можем да сме заедно и без подпис.“

Понякога си мисля, че проблемът е в мен. Може би съм твърде взискателна? Може би кариерата ми плаши мъжете? Или просто живеем във време, в което бракът вече не е ценност? Гледам приятелките си – едни вече са омъжени с деца и се оплакват от умората и липсата на лично време. Други са като мен – свободни, но самотни.

Една вечер седях с най-добрата ми приятелка Деси в любимото ни кафене на „Витошка“. Тя ме погледна сериозно: „Мария, ти наистина ли искаш да се омъжиш или просто се чувстваш длъжна заради очакванията на другите?“ Замислих се. Може би има истина в думите й. Но аз наистина мечтая за семейство – не защото така трябва, а защото вярвам в любовта и споделеността.

Семейните събирания са най-тежкият ми кошмар. Винаги има някой чичо или леля, който ще попита: „Абе, Мария, ти кога ще ни зарадваш с младоженец?“ Усмихвам се учтиво и сменям темата. Но после вечерта плача сама в леглото си.

Майка ми често ми казва: „Дъще, времето лети! После ще съжаляваш.“ А аз й отвръщам: „Мамо, по-добре сама, отколкото нещастна.“ Но дали наистина вярвам в това?

Преди месец срещнах Стефан – разведен мъж с дете. Запознахме се случайно на семинар по дигитален маркетинг. Хареса ми веднага – беше искрен, земен и много грижовен към сина си. Започнахме да излизаме. За първи път от години почувствах надежда. Но когато заговорихме за бъдещето, той беше откровен: „Мария, не знам дали мога пак да повярвам в брака. След развода ми всичко изглежда различно.“

Седяхме на пейка в Борисовата градина и гледахме как децата играят наоколо. Аз мълчах дълго, после прошепнах: „А аз не знам дали мога да спра да мечтая.“

Вечерите ми минават между работа, фитнес и книги. Понякога излизам с приятели, но все по-често предпочитам уюта на дома си. В социалните мрежи виждам снимки на сватби, бебета и семейни ваканции. Понякога завиждам – не злобно, а тъжно.

Знам, че много жени като мен се чувстват изгубени между две епохи – едната ни учи да бъдем силни и независими, другата ни напомня за традициите и очакванията. Къде е истината? Може ли една жена да бъде щастлива сама? Или щастието винаги е споделено?

Понякога си представям какво бих казала на дъщеря си, ако някога имам такава: „Не се страхувай да мечтаеш за любовта. Но не позволявай на никого да ти казва как трябва да изглежда щастието ти.“

Сега стоя пред прозореца в апартамента си и гледам светлините на София. В главата ми кънти въпросът: „Дали някога ще намеря човека, с когото да споделя живота си? Или трябва да се науча да бъда щастлива сама?“

А вие как мислите? Може ли една жена днес да бъде истински щастлива без брак или това е само утеха за самотните вечери?