Когато свекърът се нанесе: пет месеца изпитание в собствения ми дом

— Не може така, Мария! Това е моят дом и ще правя каквото си искам! — гласът на свекъра ми, Георги, отекна из коридора, докато аз стисках зъби и се опитвах да не избухна. Беше осем сутринта, а той вече беше разпилял вестници по масата, пуснал телевизора на най-висока сила и сипеше забележки към мен, че кафето било слабо.

Пет месеца. Пет месеца, откакто Георги се нанесе при нас, защото апартаментът му в Люлин трябвало да се ремонтира. Мъжът ми, Ивайло, настоя да го приемем. „Татко няма къде да отиде, Мария, само за малко ще е.“ Само че „малкото“ се проточи като безкрайна зима.

Първите дни се опитвах да бъда любезна. Готвех любимите му ястия – боб чорба, мусака, кюфтета с лютеница. Усмихвах се насила, когато разказваше едни и същи истории от казармата на Ивайло и децата. Но скоро разбрах, че това няма да е временно неудобство, а изпитание за цялото ни семейство.

Георги беше човек на навика и реда – неговия ред. Всяка сутрин ставаше в шест, тропаше из кухнята, ровеше в шкафовете и мърмореше за „разхвърляната“ ми подредба. Вечер гледаше новините на висок глас и коментираше политиката така, сякаш аз съм виновна за всичко в държавата. Децата – Калина и Мартин – започнаха да се крият по стаите си, за да не слушат постоянните му забележки.

— Мария, защо пак си оставила обувките пред вратата? — провикваше се той всеки път, когато се прибирах от работа.
— Защото бързах да взема децата от училище — отвръщах тихо.
— Навремето жените знаеха как да поддържат един дом! — не пропускаше да добави той.

Ивайло се опитваше да балансира между нас. Вечер ме прегръщаше и шепнеше: „Издържай още малко, Мария. Татко ще си тръгне скоро.“ Но аз усещах как търпението ми се топи с всеки изминал ден.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Георги нарежда на Калина:
— Момиче, на твоята възраст трябва вече да можеш да готвиш! Какво ще правиш като пораснеш?
Калина сведе глава и излезе от кухнята със сълзи в очите. Сърцето ми се сви. Не можех повече да мълча.

— Георги, моля те, не говори така на децата! — казах с треперещ глас.
Той ме изгледа презрително:
— Ти ли ще ме учиш как да възпитавам внучетата си? Аз съм живял повече от теб!

В този момент Ивайло влезе и видя напрежението. Опита се да смени темата, но Георги вече беше разярен.
— Вие младите нищо не разбирате! Всичко сте разглезили!

След тази вечер атмосферата стана още по-напрегната. Започнах да избягвам дома си. Оставах по-дълго на работа, разхождах се из квартала само и само да не срещам Георги. Дори приятелките ми забелязаха промяната.

— Мария, ти не си добре — каза ми една вечер Силвия по телефона. — Не може така! Това е твоят дом!
— Но какво да направя? — прошепнах аз. — Ако кажа нещо на Ивайло, ще го поставя между мен и баща му. А ако търпя още малко… ще се разпадна.

Децата също страдаха. Мартин започна да получава двойки по математика – не можеше да учи на спокойствие. Калина спря да кани приятелки у дома. Веднъж я чух да казва на съученичка: „Не идвай у нас… дядо е много строг.“

Една събота сутрин Георги реши да подреди килера. Извади всички буркани и започна да раздава нареждания:
— Мария, тези компоти са стари! Защо ги държиш? Трябва всичко да се изхвърли!
— Това са бурканите на майка ми… — опитах се да обясня.
— Глупости! Само място заемат!

Не издържах. Разплаках се пред всички.
— Стига! Това е моят дом! Не мога повече така!
Георги ме изгледа смаяно, а Ивайло ме прегърна безмълвно.

Тази вечер седнахме тримата на масата. За първи път казах всичко, което ме мъчеше:
— Георги, уважавам те като баща на Ивайло и дядо на децата ни. Но чувствам, че вече не мога да бъда себе си у дома си. Моля те… намери начин скоро да се върнеш в апартамента си.

Георги замълча дълго. После само каза:
— Добре… Ще говоря с майсторите утре.

Още две седмици живяхме заедно. Беше напрегнато, но вече всички знаехме – краят е близо. Когато Георги си тръгна, в апартамента настъпи тишина. Децата въздъхнаха облекчено. Аз плаках от облекчение цяла нощ.

Сега често си мисля: защо в България все още вярваме, че семейството трябва винаги да живее заедно – дори когато това ни разрушава отвътре? Не е ли време да поставим граници и да защитим собствения си свят?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да търпите или щяхте да се борите за дома си?