Когато свекървата каза: „Ще теглим ли кредита?“ – а аз бях невидима. Моята история за завръщането у дома при мама

– Ами, ще теглим ли кредита или не? – гласът на свекърва ми, Мария, проряза вечерната тишина като нож. Седях на масата, стиснала чашата си с чай, а Петър гледаше в телефона си, сякаш не беше част от разговора. Усетих как бузите ми пламват, но никой не ме погледна. Бях невидима.

– Петре, кажи нещо! – настоя Мария, а свекър ми Иван само въздъхна тежко и се загледа в телевизора.

– Ами… май е време – измънка Петър, без да ме погледне.

– Какво значи „май е време“? – не издържах и гласът ми излезе по-остър, отколкото исках. – Не трябва ли и аз да имам думата?

Мария ме изгледа така, сякаш съм нахлула в собствения ѝ дом. – Разбира се, че имаш, Цвети. Но това е семейно решение. Ние всички трябва да мислим заедно.

„Ние всички“ – а аз? Аз съм само някакъв страничен наблюдател в собствения си живот. Откакто се омъжих за Петър, всичко се промени. Влюбих се лудо – той беше мил, забавен, обещаваше ми свят, в който ще бъда щастлива. Сватбата беше малка, но красива. След нея обаче той настоя да живеем при родителите му „докато съберем пари за наше жилище“.

Първите месеци се опитвах да се впиша. Помагах на Мария в кухнята, миех чиниите, сгъвах дрехите на всички. Но колкото повече се стараех, толкова по-невидима ставах. Решенията за всичко – от това какво ще ядем до това къде ще ходим на почивка – се взимаха без мен. Петър все по-често беше уморен, затворен в себе си. Когато му казвах, че се чувствам изолирана, той само повдигаше рамене: „Моля те, не започвай пак.“

Една вечер седяхме с майка ми на терасата на нейния апартамент в Люлин. Беше лято, въздухът миришеше на липа.

– Мамо, не знам какво да правя – прошепнах. – Чувствам се като гостенка в собствения си живот.

Тя ме погледна с онзи нежен поглед, който винаги ме караше да се разплача. – Цвети, никой няма право да те кара да се чувстваш така. Ти си силна жена.

Но аз не се чувствах силна. Всяка сутрин ставах преди всички, за да приготвя закуска и кафе на Мария и Иван. Вечер слушах как обсъждат бъдещето ни – дали ще теглим кредит за нов апартамент, дали ще купим кола на Петър, дали ще имаме дете скоро. Никой не ме питаше какво искам аз.

Една неделя Мария дойде при мен в кухнята.

– Цвети, трябва да поговорим сериозно. Време е да помислите за дете. Вече сте женени от година.

Погледнах я и усетих как гневът ми кипи под повърхността.

– Ами ако аз не съм готова? Ако искам първо да имаме свой дом?

Тя сбърчи нос: – Домът е тук. Ние сме семейство.

Петър влезе точно тогава и видя напрежението.

– Какво става?

– Нищо – казах тихо и излязох на балкона.

Седях там дълго, гледах към панелните блокове и си мислех за живота си преди Петър – свободата, мечтите ми за собствено място, за работа като учителка по литература. Сега работех като касиерка в кварталния супермаркет, защото „така е по-удобно за всички“.

Вечерта Петър дойде при мен.

– Цвети, моля те, опитай се да ги разбереш. Те искат най-доброто за нас.

– А ти? Ти какво искаш?

Той замълча дълго.

– Не знам вече…

Тогава разбрах – ако остана тук още малко, ще изгубя себе си напълно.

На следващия ден събрах малко дрехи в една чанта и тръгнах към майка ми. Тя ме прегърна силно и каза: „Добре дошла у дома.“

Петър ми звъня няколко пъти през следващите дни. Първо беше ядосан: „Как можа да ни оставиш?“ После беше тъжен: „Моля те, върни се.“ Но аз вече бях взела решение.

Започнах работа като учителка в едно училище наблизо. Всяка сутрин минавах покрай цветарницата на ъгъла и усещах аромата на свежест и надежда. Майка ми ме подкрепяше във всичко – вечер готвехме заедно и говорехме с часове.

Понякога нощем плачех тихо за изгубената любов и разбитите мечти. Но всеки ден усещах как малко по малко връщам себе си.

Сега знам: никой няма право да решава вместо мен какъв да бъде животът ми. И ако трябваше пак да избера – бих избрала себе си.

А вие? Колко дълго бихте търпели да сте невидими в собствения си живот? Какво бихте направили на мое място?