Когато свекървата ми доведе ухажора си у дома: История за граници, любов и семейни изпитания

– Не мога да повярвам, че го направи! – изкрещях вътрешно, докато гледах как свекърва ми, Мария, с широка усмивка въвеждаше в нашия двустаен апартамент непознат мъж с огромен букет карамфили. Беше петък вечер, а аз тъкмо бях сложила супата на котлона, когато вратата се отвори и тя влезе, сякаш нищо не се е случило.

– Запознайте се с Иван! – провъзгласи тя, сякаш представяше някой стар приятел, а не новия си ухажор. – Ще остане при нас за известно време.

Погледнах мъжа си, Петър, който само сви рамене и се втренчи в пода. Сърцето ми биеше лудо. Вече ни беше тясно – аз, Петър и Мария деляхме малък апартамент в Люлин, а сега трябваше да делим пространството и с този непознат. Не знаех дали да се смея или да плача.

– Мамо, не мислиш ли, че трябваше поне да ни попиташ? – опитах се да запазя гласа си спокоен.

– Ох, стига де! – махна с ръка тя. – Иван няма къде да отиде. А и нали сме семейство? Трябва да си помагаме!

Семейство? Аз се чувствах като гост в собствения си дом. Още откакто се оженихме с Петър, Мария настояваше да живее с нас „докато си стъпи на краката“. Това „докато“ вече продължаваше трета година. Сега към нея се присъединяваше и Иван – мъж на около 60 години, който миришеше на евтин одеколон и гледаше телевизора така, сякаш му е баща.

Първата нощ беше кошмар. Иван хъркаше толкова силно, че дори стените трепереха. Мария се смееше и казваше: „Ей, поне има кой да ме топли!“, а аз броях часовете до сутринта. На закуска той седна на моето място и започна да разказва вицове за тъщи. Петър пиеше кафето си мълчаливо, а аз усещах как гневът ми расте.

След няколко дни апартаментът ни вече не беше същият. Иван разхвърляше чорапите си навсякъде, пушеше на балкона (въпреки че бяхме забранили пушенето) и постоянно коментираше какво готвя: „Абе, едно време жените знаеха как се прави мусака!“. Мария го защитаваше: „Той е гост! Трябва да му угаждаме.“

Една вечер не издържах. Седнах срещу Петър в кухнята, докато Мария и Иван гледаха сериал в хола.

– Не мога повече така! – прошепнах през сълзи. – Това е нашият дом! Не мога да живея с още един човек тук. Чувствам се като чужда!

Петър въздъхна тежко:
– Знам… Но майка ми ще се обиди. А ако Иван си тръгне, тя пак ще е сама. Не искам да я нараня.

– А мен? – попитах тихо. – Мислиш ли за мен?

Той замълча. В този момент осъзнах колко самотна съм всъщност.

На следващата сутрин събрах смелост и отидох при Мария.

– Мамо, трябва да поговорим сериозно. Не можем всички да живеем така. Нямаме място, няма спокойствие… Моля те, разбери ме.

Тя ме изгледа студено:
– Значи аз съм ти проблемът? След всичко, което съм направила за вас?

– Не ти… Просто ситуацията… – опитах се да обясня.

– Ако Иван си тръгне, тръгвам и аз! – отсече тя драматично.

В този момент Иван влезе в кухнята:
– Какво става тук? Да не ви преча?

Петър пристигна точно навреме:
– Мамо, моля те… Разбери ни. Тук е тясно дори за трима…

Мария избухна в сълзи:
– Никога не съм мислила, че ще ме изгоните от собствения ми дом!

Седнах на масата и зарових лице в ръцете си. Чувствах се виновна, но и предадена. Защо винаги жените трябва да преглъщаме всичко? Защо моето спокойствие беше по-малко важно от нейното щастие?

След още няколко напрегнати дни Иван сам реши да си тръгне. Мария не говореше с мен седмици наред. В апартамента цареше ледено мълчание. Петър се опитваше да балансира между нас двете, но напрежението остана.

Сега често се питам: Кога ще дойде моментът, в който ще мога да нарека това място свой дом? И дали някога ще намерим баланс между уважението към родителите и собственото ни щастие?

А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да преглътнете или щяхте да защитите границите си?