Когато свекървата ми превърна мечтаната ни почивка в кошмар

„Ти пак ли ще закъснееш за автобуса, Мария?“, гласът на свекърва ми, госпожа Димитрова, прониза утрото като аларма, която никой не иска да чува. Стоях пред огледалото в коридора, с куфар в ръка, а сърцето ми биеше лудо. Беше първият ден от нашата дългоочаквана семейна почивка в Созопол – мечта, която с мъжа ми Петър градяхме от години. Но още от сутринта усещах, че нещо няма да е наред.

„Мамо, остави я, ще стигнем навреме“, опита се да ме защити Петър, но гласът му прозвуча по-скоро уморено, отколкото решително. Свекърва ми само изсумтя и тръгна напред, сякаш тя беше капитанът на този кораб.

Пътуването до морето беше изпълнено с напрежение. Госпожа Димитрова не спря да коментира – от избора ми на дрехи до това как съм опаковала багажа на децата. „Едно време жените знаеха как да се грижат за семейство!“, въздъхна тя тежко, докато аз стисках зъби и гледах през прозореца. Петър мълчеше. Децата усещаха напрежението и се държаха необичайно тихо.

Когато пристигнахме в малката къща за гости, която бяхме резервирали, вече бях изтощена. Но надеждата ми, че морският въздух ще разсее облаците над нас, бързо се изпари. Свекърва ми веднага започна да разпорежда кой къде ще спи, какво ще ядем и кога ще ходим на плаж. „Това не е хотел, а селска къща!“, заяви тя с презрение, сякаш аз лично съм я построила.

Първата вечер трябваше да бъде специална – вечеря на брега, смях и спомени. Вместо това седяхме мълчаливо около масата, докато госпожа Димитрова разказваше как Петър като малък бил много по-послушен от нашите деца. „Мария, ти ги разглезваш!“, каза тя и ме изгледа строго. Петър избягваше погледа ми.

На следващия ден реших да отида сама с децата на плаж. Имах нужда от малко спокойствие. Докато си играехме в пясъка, телефонът ми звънна – беше Петър. „Майка ми се е разсърдила, че не си я поканила с вас. Може ли да се върнете?“, прошепна той виновно. В този момент усетих как гневът ме залива – защо винаги трябваше да се съобразявам с нея?

Вечерта избухна скандал. „Ти рушиш семейството ни!“, извика свекърва ми. „Не уважаваш традициите! Ако беше истинска българка, щеше да знаеш как се държи снаха!“ Сълзите напълниха очите ми. Петър стоеше между нас като съдия без право на глас.

Дните минаваха в постоянни дрязги. Свекърва ми намираше повод за критика във всичко – от това как готвя мусака до начина, по който говоря с децата. Веднъж дори каза пред всички: „Петре, ти заслужаваше по-добра жена.“

Една вечер, след поредната кавга, излязох сама на брега. Морето беше бурно, а вятърът носеше солени сълзи по лицето ми. Чудех се дали бракът ни ще издържи това изпитание. В този момент до мен се приближи малката ми дъщеря Ива.

– Мамо, защо баба винаги е ядосана?

Погледнах я и не знаех какво да кажа. Прегърнах я силно и си обещах, че няма да позволя тази почивка да остави само лоши спомени за децата ми.

Последната вечер свекърва ми обяви: „Утре си тръгвам сама! Не мога повече да търпя това безобразие!“ Петър изглеждаше объркан и уплашен.

– Мамо, моля те… – опита се да я спре той.

– Не! Тази жена ще съсипе всичко! – извика тя и тресна вратата.

На следващия ден тя си тръгна рано сутринта. В къщата настъпи тишина – странна, но облекчаваща. За първи път от дни закусихме спокойно. Петър ме погледна и прошепна: „Съжалявам.“

Почивката ни завърши различно от очакваното – не с щастливи снимки и спомени, а с усещането за пропуснати моменти и неизказани думи.

Сега, година по-късно, все още усещам болката от онези дни. Чудя се – колко семейства преминават през подобни изпитания? И кога най-накрая ще можем да бъдем просто щастливи заедно?