Когато свекървата решава вместо нас: История за граници и семейни очаквания

— Не мога да повярвам, че пак започваш с това, мамо! — гласът на Петър трепереше от напрежение, докато седеше срещу майка си на масата в малката ни кухня. Аз стоях до мивката, с ръце, стиснати толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Въздухът беше тежък, а часовникът на стената тиктакаше по-настойчиво от всякога.

— Не е честно, Петре! — отвърна свекърва ми, Мария. — Брат ти няма къде да отиде. Как може да го оставите на улицата? Вие сте му семейство!

Погледнах към съпруга си, търсейки подкрепа. Очите му бяха пълни с вина и безсилие. Знаех, че го боли, но знаех и че не иска брат му — Георги, вечният безработен, който винаги намираше оправдание за неуспехите си — да се нанесе при нас. Нашият двустаен апартамент в Люлин едва побираше нас двамата и двете ни деца.

— Мамо, не можем — опита се да обясни Петър. — Децата са малки, нямаме място. Искаме спокойствие.

— Спокойствие? — изсъска Мария. — А аз какво да кажа? Цял живот се грижа за вас, а сега, когато имам нужда от помощ, ме оставяте сама!

В този момент усетих как гневът ми кипи. Винаги беше така — тя решаваше вместо нас. Кога ще имаме право на собствен живот? Кога ще спрем да се чувстваме виновни за чуждите грешки?

След като Мария си тръгна с гръм и трясък, вкъщи настъпи тягостна тишина. Петър седеше на дивана, загледан в пода.

— Мислиш ли, че постъпихме правилно? — прошепна той.

— Не знам — отвърнах аз. — Но ако не сложим граница сега, кога?

Дните минаваха в напрежение. Мария не ни вдигаше телефона. Георги започна да пише съобщения на Петър: „Братле, не мога да повярвам, че ме предаде.“ Дори сестрата на Петър — Даниела — се обади да ни обвини в егоизъм.

Вечерите ни станаха мрачни. Децата усещаха напрежението и започнаха да се будят нощем. Аз се чувствах като предателка — към себе си, към Петър, към семейството му. Но знаех, че ако Георги дойде при нас, всичко ще се разпадне. Той беше човек без граници — щеше да пуши в хола, да вика по телефона посред нощ, да разхвърля дрехите си навсякъде.

Една вечер Петър се прибра по-късно от обикновено. Очите му бяха зачервени.

— Срещнах Георги пред блока — каза тихо. — Псуваше ме пред съседите. Каза, че съм го изоставил като куче.

Прегърнах го. Чувствах се безсилна.

— Не си виновен ти — прошепнах. — Той е възрастен човек. Трябва да поеме отговорност.

Но думите ми звучаха кухо дори в собствените ми уши.

След седмица Мария дойде неочаквано. Влезе без поздрав и седна тежко на стола.

— Надявам се да сте доволни от себе си — каза студено. — Георги спи по приятели. Аз не мога да спя нощем от притеснение.

Петър мълчеше. Аз събрах смелост:

— Мария, разбираме те. Но ние също имаме семейство. Не можем да носим цялата тежест сами.

Тя ме изгледа с презрение:

— Ти никога няма да разбереш какво е майчино сърце.

Тези думи ме пронизаха като нож. След като си тръгна, плаках дълго в банята.

Минаха месеци. Семейството ни се раздели на лагери: едни ни подкрепяха мълчаливо, други ни обвиняваха открито. На Коледа Мария не дойде при нас. Георги още не си беше намерил работа и жилище.

Понякога се питам дали не сгрешихме. Дали трябваше да преглътнем всичко и да приемем Георги? Или най-сетне защитихме себе си?

Сега всяка вечер гледам децата си как спят спокойно и се чудя: Кога семейството е подкрепа и кога е бреме? И има ли изобщо правилен избор в такива ситуации?