Когато свекървата стане център на моя свят: Борба между дълга и свободата

— Пак ли си забравила да сложиш захар в чая ми, Мария? — гласът на баба Стефка проряза тишината в кухнята като нож. Стоях с гръб към нея, стисках дръжката на чашата така силно, че кокалчетата ми побеляха. Беше осем сутринта, а вече усещах как денят ми се изплъзва от контрол.

Преди три месеца Стефка се нанесе при нас. Съпругът ми, Петър, настояваше — „Майка ми няма къде да отиде, Мария. Тя е сама, болна е.“ Знаех, че е прав. Но никой не ме попита дали съм готова да споделя дома си с нея. Никой не ме попита дали мога да понеса тежестта на още един човек, който изисква грижи, внимание и разбиране.

— Извинявай, бабо Стефке — казах тихо и добавих още една лъжичка захар в чая ѝ. Тя ме изгледа с онзи поглед, който сякаш казваше: „Ти никога няма да бъдеш достатъчно добра за сина ми.“

Петър вече беше излязъл за работа. Децата — Виктор и Яна — се караха в хола за дистанционното. Аз бях сама срещу всички. Всяка сутрин започваше така: закуска за всички, лекарства за Стефка, закъсняла закуска за мен, ако изобщо останеше време.

Понякога си спомнях първите години с Петър — как се смеехме до късно, как мечтаехме за собствен дом. Когато купихме апартамента в Люлин, вярвах, че това ще е нашето убежище. Но сега всяко кътче беше изпълнено с присъствието на Стефка — нейните пантофи до вратата, миризмата на мехлеми във въздуха, тихото ѝ мърморене от спалнята.

— Мария! — извика тя отново. — Къде са ми очилата?

— На масата до теб са — отвърнах уморено.

— Не са! Ти пак си ги преместила!

Влязох в кухнята и ги подадох. Тя ме погледна с укор.

— Едно нещо не можеш да направиш като хората.

Стиснах зъби. Не исках да избухна. Не исках децата да чуват поредния ни спор. Но вътре в мен нещо се късаше всеки ден.

Вечерта Петър се прибра уморен.

— Как е майка? — попита той.

— Добре е — отвърнах кратко.

— Мария пак забрави захарта! — провикна се Стефка от стаята си.

Петър въздъхна и ме погледна с онзи поглед, който казваше: „Опитай се повече.“

— Моля те, Мария, тя е възрастна жена…

— А аз? Аз коя съм? — прошепнах аз.

Той не отговори. Просто се обърна и отиде при майка си.

Седнах на дивана и заплаках тихо. Не исках никой да ме вижда така. Но имах чувството, че съм невидима — за Петър, за децата, за себе си.

С времето започнах да усещам как всичко в мен се свива. Не излизах с приятелки, не четях книги, не слушах музика. Дори не можех да си позволя да се разболея — кой щеше да се грижи за всички тогава?

Една вечер Яна дойде при мен.

— Мамо, защо винаги си тъжна?

Погалих я по косата.

— Не съм тъжна, просто съм уморена.

— А защо баба винаги ти се кара?

Не знаех какво да ѝ кажа. Как да обясня на дете, че понякога любовта към семейството може да те задуши?

Седмиците минаваха. Стефка ставаше все по-взискателна. Веднъж дори заключи банята и забрави ключа вътре. Трябваше да разбиваме вратата посред нощ. Петър беше ядосан на мен — „Трябваше да я наглеждаш!“

Започнах да се питам: къде свършва дългът ми като снаха и започва правото ми на собствен живот? Дали ако поискам малко свобода съм лош човек? Или просто човек?

Една неделя реших да изляза сама. Оставих всичко — готвенето, чистенето, грижите — и тръгнах към близкия парк. Седнах на пейка и гледах как слънцето залязва над панелните блокове. За първи път от месеци дишах свободно.

Когато се прибрах, Стефка ме посрещна с обичайното недоволство:

— Къде беше? Остави ни тук сами!

Петър стоеше до нея и мълчеше.

— Бях навън — казах спокойно. — Имах нужда от малко време за себе си.

Той ме изгледа учудено. Може би за първи път осъзна колко съм променена.

Тази вечер легнах рано и дълго гледах тавана. Мислех си за всички жени като мен — които жертват себе си в името на семейството и забравят кои са били преди това.

На следващия ден казах на Петър:

— Не мога повече така. Имам нужда от помощ. Имам нужда от теб.

Той замълча дълго. После кимна.

Не знам дали нещата ще се променят. Не знам дали някога ще си върна себе си напълно. Но знам едно: заслужавам да бъда чута и обичана такава, каквато съм.

Кажете ми — къде е границата между дълга към семейството и правото ни на личен живот? Колко още трябва да жертваме себе си в името на другите?