Когато светът се срути за един миг: Историята на Яна

– Яна, трябва да поговорим. – Гласът му беше студен, а очите – празни. Стоях в кухнята, още по пижама, с чаша кафе в ръка, когато на вратата се позвъни. Не очаквах никого. Беше събота сутрин, децата още спяха, а аз се радвах на малко тишина. Отворих и пред мен стоеше непозната жена – висока, с дълга черна коса и поглед, който не търпеше възражения.

– Аз съм Мария. – каза тя, сякаш това трябваше да ми обясни всичко. – Обичам Петър. Той ме обича. Моля те, събери си нещата и си тръгни.

В първия момент си помислих, че това е някаква лоша шега. Погледнах към Петър, който стоеше зад мен и не каза нищо. Не ме погледна дори. Сърцето ми се сви, а ръцете ми затрепериха. Чашата падна на пода и се разби на хиляди парчета – точно като живота ми в този момент.

– Петре? – прошепнах аз, но той само въздъхна тежко.

– Яна… Не знам как да ти го кажа. Всичко между нас приключи. Мария е жената, която обичам.

В този миг времето спря. Чувах само собственото си дишане и далечния шум на трамвая отвън. Децата се събудиха от шума и влязоха в кухнята – малкият Мартин с плюшеното си мече, а Деси с разрошена коса и сънени очи.

– Мамо, какво става? – попита Деси.

Не знаех какво да кажа. Не знаех как да обясня на децата си, че татко им вече не ни иска. Че трябва да напуснем дома си заради една непозната жена.

– Всичко е наред, миличка – излъгах ги аз и ги прегърнах силно.

Мария стоеше до вратата с кръстосани ръце и самодоволна усмивка. Петър гледаше в пода. В този момент разбрах, че съм сама.

Следващите дни бяха мъгла. Майка ми дойде от Пловдив веднага щом й се обадих. Плакахме заедно цяла нощ. Тя ме държеше за ръката и повтаряше: „Янче, ще мине и това.“ Но аз не вярвах.

Петър настояваше да напуснем апартамента до края на седмицата. „Мария ще се нанесе при мен“, каза той без капка срам. Събирах дрехите на децата в кашони, а всяка вещ ми напомняше за щастливите ни моменти – първите стъпки на Мартин, рисунките на Деси по стените… Всичко това вече не беше мое.

Сестра ми Ива ме прие у тях в Люлин. Апартаментът й беше тесен, но поне бяхме заедно с децата. Вечерите бяха най-тежки – когато всички заспиваха, а аз лежах будна и се чудех къде сбърках. Защо не видях знаците? Защо не разбрах по-рано?

Една вечер Ива седна до мен с чаша чай.

– Яна, трябва да говориш с адвокат. Не можеш просто да оставиш всичко така.

– Не искам скандали…

– А той заслужава ли да му е лесно? Помисли за децата!

Думите й ме удариха като шамар. На следващия ден отидох при адвокат Георгиева – строга жена с остър поглед и твърд глас.

– Ще се борим за жилището и издръжката – каза тя уверено. – Не позволявайте да ви тъпчат.

Започнаха безкрайни срещи със социални работници, адвокати, съдии… Петър идваше само когато трябваше да подпише нещо или да види децата за час-два през уикенда. Мария го чакаше в колата отпред.

Майка ми настояваше да се върнем в Пловдив: „Тук всички те познават, ще ти помогнем.“ Но аз не исках да бягам повече. Исках да покажа на себе си и на децата си, че мога да се справя.

Работех като учителка в детска градина – заплатата беше малка, но поне имах работа. Колежките ми шепнеха зад гърба ми: „Горката Яна…“, „Петър я зарязал заради по-млада…“ Болеше ме от съжалението им повече отколкото от самотата.

Една вечер Деси ме попита:

– Мамо, ти още ли обичаш тати?

Замълчах дълго. После казах:

– Обичам го такъв, какъвто беше преди. Но сега трябва да обичам най-вече теб и Мартин… и себе си.

Деси ме прегърна силно.

Минаха месеци. Научих се да живея сама – да плача тихо нощем и да се усмихвам пред децата денем. Научих се да прощавам – не на Петър или Мария, а на себе си за всички пропуснати знаци и надежди.

Сега стоя на прозореца в малкия апартамент в Люлин и гледам как слънцето залязва над панелните блокове. Децата играят в стаята до мен. Животът ми вече не е същият – но е мой.

Понякога се питам: Кога човек спира да бъде жертва и започва отново да живее? Колко пъти може едно сърце да се счупи и пак да намери сили да обича? Какво бихте направили в моята ситуация?