Когато търпението ми се изчерпа: Историята на един ултиматум

– Пак ли си при майка ти, Иван? – Гласът ми трепереше, докато стисках телефона до ухото си. Беше вторник вечер, а аз стоях сама в кухнята, гледайки как супата изстива на котлона.

– Да, Мария. Тя си купи нов килим, помагам ѝ да го постели. Ще се забавя още малко – отговори той с онзи спокоен тон, който ме караше да се чувствам виновна, че изобщо питам.

Затворих телефона и се загледах в отражението си в прозореца. Очите ми бяха зачервени от безсъние. От месеци Иван прекарваше повече време при майка си, отколкото у дома. В началото не обръщах внимание – знаех, че тя е самотна след смъртта на баща му. Но после започнаха да се появяват дребни лъжи: „Ще се върна след час“, а се прибираше посред нощ; „Отивам само да ѝ занеса хляб“, а после не вдигаше телефона с часове.

Майка ми казваше: „Мария, не си измисляй. Мъжете са такива – обичат да помагат на майките си.“ Но аз усещах как нещо се изплъзва между пръстите ми. Всяка вечер се прибирах от работа и намирах празен апартамент. Сякаш живеехме на различни планети.

Една събота реших да отида неочаквано при свекърва ми. Купих ѝ рози от пазара и звъннах на вратата. Тя ме посрещна с изненадана усмивка.

– Иван тук ли е? – попитах уж нехайно.

– Не, мило дете. Не съм го виждала от вчера – отвърна тя и ме покани на кафе.

Сърцето ми се сви. Излъгал ме беше. Защо? Къде беше всъщност?

Върнах се у дома с главоболие и хиляди въпроси. Когато Иван се прибра, го чаках в хола.

– Къде беше? – попитах тихо.

– При майка ми, нали ти казах – отвърна той, без да ме погледне.

– Лъжец! Бях там! Не те е виждала от вчера! – извиках и сълзите ми рукнаха.

Той замръзна. За миг видях страх в очите му, после ги сведе към пода.

– Мария… не исках да те тревожа…

– Къде беше? Кажи истината!

Мълчание. Само тиктакането на стенния часовник.

От този ден започнах да го следя. Проверявах джобовете му, миришех ризите му за чужд парфюм, ровех в телефона му. Чувствах се като луда, но не можех да спра. Всяка вечер той имаше ново оправдание: „Колата не запали“, „Колегата ме задържа“, „Майка ми поиска да ѝ поправя бойлера“.

Една вечер го чух как говори по телефона в банята:

– Не мога сега… тя подозира… ще ти пиша по-късно…

Кръвта ми застина. Не бях параноична – имаше друга жена. Или поне така изглеждаше.

На следващия ден отидох при най-добрата си приятелка Деси.

– Мария, трябва да говориш с него. Така не може да продължаваш – каза тя и ми подаде чаша чай.

– Ами ако ме напусне? Ако всичко свърши?

– По-добре истината, отколкото тази агония.

Събрах смелост. На третата вечер след този разговор го изчаках да се прибере. Седях на дивана в тъмното, само лампата над масата светеше.

– Иван, седни – казах твърдо.

Той седна срещу мен, избягвайки погледа ми.

– Знам, че ме лъжеш. Знам, че не си при майка си всяка вечер. Чух те как говориш с някого по телефона. Ако има друга жена – кажи ми! Ако не искаш повече да сме заедно – кажи ми! Но повече няма да търпя лъжите ти!

Той мълча дълго. После въздъхна тежко.

– Няма друга жена… Просто… не мога повече тук. Всичко ме задушава – работата, парите не стигат, ти все питаш… Майка ми е единственото място, където се чувствам спокоен…

– А защо лъжеш? Защо не ми каза?

– Защото знаех, че ще те нараня…

Плаках цяла нощ. На сутринта му казах:

– Или започваме начисто и ходим заедно на терапия, или се разделяме. Повече няма да живея в лъжа!

Той ме гледаше дълго. После кимна.

Започнахме терапия при психолога госпожа Георгиева в квартала. Първите срещи бяха ужасни – обвиненията летяха във въздуха като ножове. Но постепенно започнахме да говорим истински – за страховете си, за самотата, за това как сме се изгубили един друг сред ежедневните грижи и проблеми.

Минаха месеци. Не беше лесно – имаше дни, в които мислех да си тръгна завинаги. Но малко по малко започнахме да намираме път един към друг. Иван вече не прекарваше всяка вечер при майка си; аз спрях да го следя и обвинявам за всичко.

Понякога се питам: ако не бях поставила ултиматума, дали щяхме още да живеем като непознати под един покрив? Колко жени търпят години наред лъжите и самотата от страх да не останат сами? Дали истината винаги е по-добра от удобната лъжа?

А вие какво бихте направили на мое място?