Когато таткото се умори: Историята на един разпадащ се дом

– Не мога повече, Яна! – гласът на Александър трепереше, докато хвърляше ключовете на масата. Беше късна вечер, а децата вече спяха. Стоях срещу него с ръце, стиснати в юмруци, и се опитвах да не избухна.

– Какво значи това? – попитах тихо, макар че вътре в мен бушуваше буря. – Не можеш повече какво?

– Не мога да бъда този баща, който всички очакват от мен. Не мога да живея само заради децата. – Той се отпусна тежко на стола и зарови лице в ръцете си.

Това беше началото на края. След развода ни преди година всички – родителите ни, съседите, дори съдията – вярваха, че Александър ще бъде примерен баща. В съдебната зала адвокатът му рисуваше картина на отдаден родител, готов да поеме половината отговорност за Калоян и Мария. Аз също исках това – заради тях, заради себе си, заради спомените ни.

Първите месеци след развода бяха като по учебник. Александър идваше навреме, водеше децата на кино, в парка, купуваше им сладолед и играчки. Но постепенно ентусиазмът му угасна. Започна да закъснява, да забравя срещи, да се оправдава с работа или умора. Веднъж Мария стоя с часове на прозореца и чакаше татко ѝ да дойде за рождения ѝ ден. Той не дойде.

– Мамо, татко пак ли е зает? – попита тя с онзи тъжен поглед, който ме караше да се чувствам безсилна.

– Да, мила, но той ви обича – излъгах аз, защото не знаех какво друго да кажа.

Скоро започнах да усещам как тежестта пада изцяло върху мен. Работех като медицинска сестра в болницата в Пловдив – нощни смени, умора до припадък, а после вкъщи ме чакаха две деца с разбити сърца. Майка ми помагаше колкото можеше, но тя самата беше болнава.

Една вечер Калоян се прибра от училище със смачкана рисунка.

– Госпожата каза да нарисуваме семейството си – прошепна той. – Нарисувах теб, Мария и мен. Татко не знаех къде да сложа.

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Прегърнах го силно и му казах:

– Семейството е там, където има любов. Дори когато някой не е до нас.

Но вътре в мен се борех със собствените си демони. Вечерите ставаха все по-дълги и самотни. Понякога се улавях да се питам дали не сбърках, като настоявах за равноправно родителство. Дали не беше по-добре да поема всичко сама от самото начало?

Една неделя Александър дойде неочаквано. Изглеждаше уморен и раздразнен.

– Яна, трябва да поговорим – започна той.

– За какво?

– Не мога да се справя. Не съм създаден за това. Искам… искам да си върна живота отпреди.

Погледнах го невярващо.

– А децата? Те не са вещ, която можеш да върнеш в магазина!

– Знам! – извика той и удари по масата. – Но не мога повече! Не издържам! Всеки ден е едно и също – училище, домашни, готвене… Аз не съм майка!

– Но си баща! – изкрещях аз през сълзи.

Той замълча и избяга от апартамента ни. Остави ме сама с две плачещи деца и разбито сърце.

От този ден Александър започна да се появява все по-рядко. Понякога минаваха седмици без обаждане или съобщение. Калоян се затвори в себе си, а Мария започна да се напикава нощем от страх.

Опитах всичко – разговори с Александър, семейни консултации, молби към родителите му да го убедят да бъде по-отговорен. Но той сякаш беше изчезнал в собствения си свят на самосъжаление и бягство от отговорност.

Една вечер седяхме с майка ми на балкона. Тя ме погледна с онзи поглед на жена, преживяла много:

– Яне, понякога мъжете просто не могат да понесат тежестта на бащинството сами. Не го оправдавам, но го разбирам.

– А децата? Какво ще стане с тях?

– Ще ги обичаш двойно повече. Ще станеш майка и баща едновременно.

Тези думи ме удариха като гръм. От този момент реших да не чакам повече чудеса от Александър. Започнах да градя нов живот за мен и децата – без празни обещания и фалшиви надежди.

Но болката остана. Всяка вечер гледах как Калоян пише писма до баща си, които така и не изпращаше. Всяка сутрин Мария ме питаше дали татко ще я заведе на люлките.

Понякога се чудя: Къде сбъркахме? Можеше ли Александър да бъде друг човек? Или просто някои хора не са създадени за родителство?

А вие как мислите? Може ли един баща да се научи да обича децата си повече от себе си или това е дарба, която не всеки притежава?