„Когато телефонът спря да звъни: Тихата борба на една майка“

Спомням си деня, в който дъщеря ми, Елена, се роди, сякаш беше вчера. Малките й пръстчета се обвиха около моите и си обещах, че винаги ще бъда до нея. Като самотна майка в малък град в България, животът не винаги беше лесен, но се погрижих Елена никога да не усети тежестта на нашите трудности. Работех на две места, за да й осигуря всичко необходимо за успех.

Елена беше умно дете, отличаваше се в училище и лесно създаваше приятелства. Присъствах на всяко училищно представление, всеки футболен мач и всяка родителска среща. Бяхме екип и се гордеех с младата жена, в която се превръщаше. Когато дойде време за университет, подкрепих решението й да учи в престижен университет в чужбина, въпреки че това означаваше, че ще бъде далеч от дома.

След дипломирането си Елена намери страхотна работа в София. Живееше мечтата си и не можех да бъда по-щастлива за нея. Срещна някого специален и скоро след това се ожениха. Бях развълнувана да я видя толкова щастлива и да започва собствено семейство. Но с времето животът на Елена стана по-натоварен с работа и отглеждане на децата й, а нашите телефонни разговори станаха по-редки.

В началото разбирах. Животът в града беше забързан и отглеждането на две малки деца не беше лесна задача. Но когато седмиците се превърнаха в месеци без да чуя от нея, тишината стана по-трудна за понасяне. Седях до телефона, надявайки се да звънне с познатия глас на Елена от другата страна. Но по-често той оставаше тих.

Опитвах се да се свържа с нея, оставях гласови съобщения и изпращах текстови съобщения, но отговорите винаги бяха кратки и забързани. „Съжалявам, мамо. В момента е лудница,“ казваше тя. Казвах си, че е заета и че нещата ще се оправят, когато децата пораснат.

Празниците бяха най-трудни. Слагах допълнителна чиния на масата с надеждата, че може би тази година ще дойдат у дома за Коледа или Великден. Но всяка година минаваше само с картичка или кратък телефонен разговор за отбелязване на повода. Къщата ставаше все по-празна с всеки изминал празник.

Често се улавях да си спомням миналото. Разглеждах стари фотоалбуми, спомняйки си смеха и радостта, които споделяхме, когато Елена беше малка. Тези спомени бяха сладко-горчиви напомняния за времето, когато бяхме неразделни.

С годините започнах да приемам, че това е новата ми реалност. Елена имаше свой живот сега, изпълнен с отговорности и ангажименти, които не включваха мен. Не беше, че не ме обичаше; знаех, че ме обича по свой начин. Но разстоянието между нас беше станало твърде голямо, за да бъде преодоляно с редки телефонни разговори или празнични картички.

Все още се надявам един ден нещата да се променят — че Елена ще си спомни връзката, която някога споделяхме и ще се свързва по-често. Дотогава намирам утеха в спомените от миналото и знанието, че направих всичко възможно да отгледам добра и успешна дъщеря.