Когато трябваше да избера между дъщеря си и семейството – Историята на една българска майка

– Не мога да повярвам, че ще позволиш това, Елизабета! – гласът на майка ми, баба Мария, трепереше от гняв. Стоях в средата на хола, стиснала ръката на дъщеря ми Виктория, докато баща ми Георги удряше с юмрук по масата. Брат ми Димитър мълчеше, но погледът му беше по-остър от всяка дума.

– Това е моят живот! – извика Виктория през сълзи. – Защо не можете просто да ме приемете такава, каквато съм?

Сърцето ми се късаше. Не знаех какво да кажа. От една страна – обичах дъщеря си повече от всичко. От друга – знаех колко много значи за родителите ми „честта на семейството“. В малкия ни град край Пловдив слуховете се разпространяваха по-бързо от вятъра. Всички щяха да разберат, че Виктория има приятелка, а не приятел. И всички щяха да сочат с пръст.

– Елизабета, ти си майка ѝ! – изсъска майка ми. – Ти трябва да я вразумяваш, не да ѝ позволяваш да се излага пред хората!

Погледнах Виктория. Очите ѝ бяха червени, устните ѝ трепереха. Спомних си как я държах за ръка, когато беше малка и се страхуваше от тъмното. Сега тя се страхуваше от собственото си семейство.

– Мамо, моля те… – прошепна тя.

В този момент разбрах, че нямам избор. Или ще бъда до нея, или ще я загубя завинаги.

– Ако трябва да избирам между вас и Виктория – избрах я! – казах тихо, но твърдо.

Настъпи тишина. Баща ми стана и излезе, без да каже дума. Майка ми заплака. Димитър ме изгледа с презрение:

– Предаде ни. За едно дете ще съсипеш всичко!

Виктория се хвърли в прегръдките ми и заплака неудържимо. Аз също плаках. Не знаех дали съм силна или просто отчаяна.

След този ден всичко се промени. Родителите ми спряха да ни търсят. На улицата съседките ме гледаха с жал или с презрение. В магазина шепнеха зад гърба ми: „Това е майката на онази…“

Виктория започна да се затваря в себе си. Виждах как страда – не само заради любовта си към Марияна, но и заради това, че семейството ѝ я беше отхвърлило. Вечерите ни станаха тихи и тежки. Понякога я чувах да плаче в стаята си.

Една вечер седнах до нея на леглото.
– Вики, съжалявам за всичко… Ако можех да променя нещо…
Тя ме прегърна силно:
– Ти си единствената, която не ме изостави, мамо.

Но аз усещах вина. Бях ли добра майка? Или просто страхливец, който не можа да убеди останалите? Може би трябваше да се боря повече за разбирателство с родителите си? Или пък трябваше да защитя Виктория още по-яростно?

Скоро Марияна започна да идва у нас. Беше мила, тиха и много внимателна към Виктория. Видях колко щастлива е дъщеря ми с нея – нещо, което не бях виждала от години. Но всеки път, когато някой звъннеше на вратата или телефонът звънеше късно вечерта, усещах страх – дали няма пак някой от семейството да ни заплаши или обиди?

Един ден срещнах майка ми на пазара. Тя ме изгледа студено:
– Не мисли ли поне за брат ти? За това какво ще кажат хората за него?
Погледнах я право в очите:
– Мисля само за това дъщеря ми да бъде жива и щастлива.
Тя поклати глава и си тръгна.

Минаха месеци. Виктория завърши училище с отличие, приеха я в университет в София. Изпратих я на гарата със свито сърце и надежда, че там ще намери повече приемане и свобода.

Останах сама в къщата. Понякога нощем се улавям, че говоря на глас:
– Постъпих ли правилно? Или просто избрах по-лесния път?

Веднъж получих писмо от баща ми: „Децата са си деца, но традициите са вечни.“ Скъсах го без да го дочета.

Сега живея между две светове – този на семейството ми и този на дъщеря ми. Понякога се чувствам като предателка към корените си, друг път като героиня за Виктория.

Но най-често се питам: Може ли една майка да бъде щастлива, ако детето ѝ страда? И има ли прошка за тези избори, които правим от любов?