Когато успехът разделя: Историята на Мария и Димитър

– Не мога повече така, Мария! – гласът на Димитър трепереше, а очите му горяха от нещо, което не бях виждала досега – смесица от болка и гняв. Беше късен петък, навън дъждът блъскаше по прозорците на малкия ни апартамент в София, а аз стоях пред него с папка в ръка – поредният проект, който трябваше да довърша за понеделник.

– Какво значи „не можеш“? – отвърнах тихо, опитвайки се да не повиша тон. – Това е работата ми, Димитре. Не мога просто да я изоставя.

Той се изсмя горчиво.

– Работата ти! Вече всичко е само работа! Кога за последно вечеряхме заедно, без да гледаш в телефона си? Кога за последно ме попита как съм?

Стиснах зъби. Знаех, че е прав. Последните месеци бях погълната от новата си позиция като мениджър в голяма софийска фирма. Заплатата ми надмина неговата, а това сякаш го убиваше отвътре.

– Не е честно – прошепнах. – Борих се толкова години за това. Ти самият ме подкрепяше…

– Докато не започна да се чувстваш по-важна от мен! – прекъсна ме той. – Знаеш ли какво е да седиш с приятели и всички да говорят за успехите на жена ти, а ти да се чудиш дали изобщо имаш място до нея?

Замълчах. Винаги съм вярвала, че любовта ни е по-силна от всичко. Но сега усещах как между нас се издига невидима стена.

– Искаш да кажеш, че трябва да се откажа? – попитах с треперещ глас.

– Не знам… – Димитър се обърна към прозореца. – Просто не мога повече така. Или работата ти, или аз.

Тези думи ме удариха като шамар. Стоях в тъмното, слушайки как дъждът се усилва, а сърцето ми биеше лудо. Как стигнахме дотук?

Върнах се мислено назад – първите ни години заедно в Пловдив, когато живеехме в малка гарсониера и мечтаехме за по-добро бъдеще. Тогава Димитър беше моят герой – работеше като учител по история и винаги намираше начин да ме разсмее след тежък ден. Аз учех икономика и мечтаех да пробия в София.

Преместихме се тук преди пет години. Той започна работа в училище в Люлин, а аз сменях една фирма след друга, докато най-накрая получих мечтаното повишение. Започнах да пътувам често, вечерите ми бяха заети с имейли и отчети, а уикендите – с обучения и семинари.

Първоначално Димитър се гордееше с мен. Разказваше на всички колко съм упорита и колко много съм постигнала сама. Но постепенно нещо се промени. Започна да се прибира по-късно, да мълчи по време на вечеря, да избягва погледа ми.

Една вечер го чух да говори с майка си по телефона:

– Не знам, мамо… Мария вече не е същата. Все едно живея с непозната.

Тогава разбрах колко сме се отдалечили един от друг.

Опитах се да променя нещата – готвех любимите му ястия (пълнени чушки и мусака), канех го на кино или разходки в Южния парк, но той все по-често отказваше. Веднъж дори каза:

– Не ми се излиза сред хора, които само ще говорят за теб.

Започнах да се чувствам виновна за успеха си. Колегите ми ме поздравяваха за новите проекти, но аз усещах празнота. Вкъщи ме чакаше мълчание.

Една неделя майка ми дойде на гости и веднага усети напрежението.

– Какво става между вас? – попита тя тихо, докато приготвяхме салата в кухнята.

– Не знам… Мисля, че Димитър ми завижда – признах с наведена глава.

– Завижда ти? Защо? Той винаги е бил толкова добър човек…

– Може би точно това е проблемът – отвърнах. – Чувства се засенчен.

Майка ми въздъхна тежко:

– Мъжете трудно приемат успеха на жените си. Особено тук, в България. Но ти не си виновна, че си амбициозна.

Думите ѝ ме накараха да се замисля – дали наистина обществото ни все още очаква жената да бъде „по-тиха от водата“? Дали щастието на една жена трябва да бъде жертвано заради мъжкото его?

Седмици наред живеехме като съквартиранти. Димитър спеше на дивана, аз – сама в спалнята. Понякога го чувах да плаче нощем. Сърцето ми се късаше.

Една вечер той дойде при мен с куфар в ръка.

– Отивам при майка ми за известно време – каза тихо. – Трябва да помисля какво искам.

Не го спрях. Само кимнах и затворих вратата след него.

Седнах на леглото и заплаках като дете. Всичките ми успехи изглеждаха безсмислени без него до мен.

Минаха две седмици без никакъв контакт. Работата ми вървеше отлично – получих предложение за участие в международен проект. Колегите ми завиждаха благородно, но аз усещах само празнина.

Една вечер телефонът звънна – беше Димитър.

– Можем ли да се видим? – попита той тихо.

Срещнахме се в малкото кафене до НДК, където някога ходехме на първи срещи.

– Мария… – започна той с пресипнал глас. – Съжалявам за всичко. Просто… не знам как да бъда до теб, когато имам чувството, че вече не ме нуждаеш.

Хванах ръката му през масата:

– Винаги ще имам нужда от теб. Но не мога да бъда по-малко себе си само за да те успокоявам.

Той кимна тъжно:

– Знам… Може би трябва време. Или помощ…

Оставихме нещата така – без обещания, без обвинения. Само с надеждата, че ще намерим път един към друг.

Сега стоя сама вкъщи и си мисля: Наистина ли успехът трябва да струва толкова скъпо? Може ли любовта да оцелее там, където егото е по-силно от доверието? Какво бихте направили вие на мое място?