Когато върнах майка си у дома, съпругът ми поиска да я изнеса на квартира

— Не мога да живея така, Мария! Или тя, или аз! — думите на Петър отекнаха в малката ни кухня като гръм. Стоях срещу него, стиснала чашата с чай, а ръцете ми трепереха. Майка ми беше в другата стая, едва чуваща, но сигурно усещаше напрежението във въздуха.

Преди седмица я изписаха от болницата след инсулт. Лекарите казаха, че ще има нужда от грижи поне няколко месеца. Баща ми почина преди години, брат ми работи в чужбина — нямаше кой друг. Взех я у дома, без да се замисля. Петър не каза нищо първите дни, но виждах как се затваря в себе си, как избягва да се прибира навреме.

— Какво искаш да направя? — попитах тихо, гласът ми едва не се пречупи.

— Да ѝ намериш квартира! Не мога да понасям това напрежение. Не мога да се прибера вкъщи и да усещам, че не съм господар в собствения си дом! — Петър беше червен от яд.

— Това е майка ми! Тя няма никой друг… — прошепнах, а сълзите вече пареха очите ми.

— А аз? Аз съм ти съпруг! Не ме ли броиш за никой? — той удари по масата и излезе от кухнята.

Останах сама, с тежест в гърдите. Влязох при майка ми. Лежеше бледа и слаба, с очи вперени в тавана.

— Добре ли си, мамо? — попитах я тихо.

Тя се усмихна слабо:

— Не се тревожи за мен, Марийче. Знам, че ти е трудно. Ако трябва, ще отида някъде другаде…

— Не говори така! — прекъснах я. — Ти си ми всичко.

Но думите ѝ ме пронизаха. Как да избера между двамата най-важни хора в живота си?

Следващите дни бяха ад. Петър почти не говореше с мен. Майка ми се опитваше да не ми тежи — настояваше сама да става до тоалетната, отказваше помощ за хранене. Вечер лежах будна и се чудех: Кога се превърнахме в хора, които не могат да си помогнат?

Една вечер Петър се прибра по-рано от обикновено. Седна срещу мен на дивана и каза:

— Мария, обичам те. Но не мога повече. Или тя си тръгва, или аз.

Погледнах го — очите му бяха уморени, отчаяни. Знаех, че не е лош човек. Просто не можеше да понесе промяната, шума от телевизора на майка ми, миризмата на лекарства, постоянната тревога.

— Моля те… — започнах.

— Не! Решавай! — прекъсна ме той.

В този момент сякаш целият свят се срина върху мен. Излязох на балкона и запалих цигара — първата от години. Вдишвах дълбоко студения въздух и се опитвах да подредя мислите си.

На следващия ден звъннах на брат ми в Германия.

— Не мога повече! — разплаках се по телефона. — Петър иска да изнеса мама на квартира!

— Мария, знам, че ти е трудно… Но и аз не мога да дойда веднага. Ще пратя пари за квартирата ѝ… — гласът му беше виновен.

— Пари не решават всичко! — изкрещях и затворих.

Вечерта седнах до майка ми и ѝ казах истината. Тя ме погледна с разбиране:

— Миличка, не разваляй брака си заради мен. Аз ще се оправя някак…

— Не мога да те оставя сама! — плачех вече открито.

— Ще намериш начин… — прошепна тя и ме прегърна с треперещи ръце.

Две седмици по-късно намерих малка гарсониера близо до нас. Наех я с парите от брат ми. Всеки ден след работа ходех при майка ми — носех ѝ храна, помагах ѝ с банята, чистех. Петър беше доволен — домът ни пак стана тих и подреден. Но между нас остана пропаст.

Една вечер седяхме на масата и той каза:

— Знам, че ти е тежко. Но така е по-добре за всички.

Погледнах го и си помислих: За всички ли? Или само за теб?

Майка ми отслабваше с всеки ден. Един следобед я намерих паднала до леглото — беше припаднала от слабост. Обадих се на Бърза помощ. В болницата лекарят ме погледна строго:

— Тази жена не трябва да живее сама! Рискувате живота ѝ!

Върнах се у дома със свито сърце. Разказах всичко на Петър.

— Не мога пак да я взема тук! — каза той твърдо.

Тогава разбрах: никога няма да бъда едновременно добра дъщеря и добра съпруга в този свят. Винаги ще има някой недоволен, някой наранен.

Майка ми почина месец по-късно в болницата. На погребението Петър стоеше до мен мълчалив, а брат ми пристигна за един ден от Германия.

Вечерта след всичко седнах сама в кухнята и запалих свещ пред снимката на мама.

„Прости ми, мамо…“ прошепнах през сълзи.

Сега често се питам: Можеше ли да постъпя по друг начин? Има ли правилен избор между любовта към родителя и дълга към брака? Как бихте постъпили вие?