Когато внуците си тръгнат, се чувствам облекчена – изповедта на една баба

– Мамо, пак ли ще мрънкаш? – гласът на дъщеря ми Катя пронизва тишината в кухнята, докато тя оставя чантата с памперси на масата. – Само за два часа ще ги гледаш, нали знаеш? Аз съм на работа, а Петър е в командировка.

Седя на стола до прозореца и стискам чашата с чай. Вече не усещам топлината ѝ. Внуците ми – малката Ива и палавият Мартин – тичат из хола, разливат играчки, смеят се, а аз усещам как сърцето ми се свива. Обичам ги, но понякога просто не мога повече.

– Катя, не съм мрънкала – опитвам се да звуча спокойно. – Просто… днес не се чувствам добре.

Тя въздъхва тежко и ме поглежда с онзи поглед, който винаги ме кара да се чувствам виновна.

– Мамо, всички баби гледат внуците си. Какво толкова? Ти си вкъщи по цял ден.

Вкъщи съм, да. Но никой не вижда колко самотна се чувствам понякога. След като Иван почина преди три години, къщата ми стана прекалено тиха. Понякога тишината ме убива, друг път копнея за нея. Но когато внучетата са тук, шумът им е като буря – красива, но изтощителна.

Катя тръгва към вратата, без да дочака отговора ми. Вратата хлопва и аз оставам сама с децата. Ива ме дърпа за ръкава:

– Бабо, гладна съм!

Мартин вече е разсипал кутията с лего по пода.

– Бабо, ела да строим кула!

Усмихвам се насила и ставам. Болят ме коленете, гърбът ми пищи. Вчера пак не спах добре – мислех за сметките, за това как ще изкарам зимата с тази пенсия. Но кой го интересува? Аз съм баба Мария – винаги усмихната, винаги готова да помогне.

Два часа по-късно Катя се връща. Децата са нахранени и изморени. Тя ги взима и дори не благодари. Само ми казва:

– Утре пак ще ги доведа. Имам важна среща.

Когато вратата се затваря след тях, сядам на дивана и усещам как напрежението бавно ме напуска. Въздухът става по-лек. Чувствам облекчение – срамно ли е?

Вечерта звъни телефонът. Сестра ми Елена от Пловдив.

– Мария, пак ли гледаш внуците?

– Да… – въздишам. – Понякога си мисля, че вече не мога.

– Кажи им! Ти имаш право на спокойствие! – настоява тя.

Но как да кажа? Как да призная пред дъщеря си, че понякога не искам да бъда баба-героиня? Че имам нужда от време за себе си?

На следващия ден Катя идва по-рано от обикновено. Изглежда уморена и раздразнена.

– Мамо, трябва да поговорим – казва тя и сяда срещу мен.

Сърцето ми бие лудо. Сега или никога.

– Катя… – започвам тихо. – Обичам децата ти, но вече не съм млада. Понякога се чувствам изтощена. Имам нужда от почивка.

Тя ме гледа невярващо.

– Искаш да кажеш… че не искаш да ги гледаш?

– Не това казвам. Просто… понякога имам нужда от време за себе си. Да отида на разходка, да прочета книга… Да бъда Мария, а не само баба.

Катя мълчи дълго. После избухва:

– А аз какво да правя? Работя по цял ден! На кого да ги оставя?

– Разбирам те – казвам тихо. – Но и аз имам нужди. Не съм вечна.

Тя става рязко и тръгва към вратата:

– Не мога да повярвам! Всички мои приятелки разчитат на майките си! Само ти…

Вратата се затваря със силен трясък.

Оставам сама. Сълзите ми текат по бузите. Чувствам се виновна и облекчена едновременно. Защо е толкова трудно да кажеш истината на най-близките си хора?

На следващия ден Катя не идва. Телефонът ми мълчи. Къщата е тиха – тишина, която този път не боли.

Вечерта получавам съобщение: „Мамо, извинявай. Не разбирах колко ти е трудно.“

Сълзите пак потичат – този път от облекчение.

Понякога се чудя: Защо в България все още вярваме, че бабите са длъжни да жертват себе си? Не заслужаваме ли и ние малко спокойствие? Какво мислите вие?