Когато всичко се срути: Историята на една изоставена съпруга

– Как можа да го допуснеш, Мария? – гласът на свекърва ми, Стоянка, проряза тишината в апартамента като нож. Стоях до кухненската маса, стиснала чашата си с чай толкова силно, че се страхувах да не я счупя. Очите ми бяха сухи – вече нямаше сълзи.

– Не знам, Стоянке. Не знам… – прошепнах, а гласът ми прозвуча чуждо, сякаш не беше мой. Вече трети ден не бях спала. Откакто разбрах, че Петър е изчезнал, а банковата ни сметка е празна, живеех в някакъв кошмар.

Всичко започна в понеделник сутринта. Събудих се сама в леглото. Помислих си, че Петър е излязъл рано за работа – често го правеше. Но когато отидох до банята, забелязах, че четката му за зъби липсва. После видях, че и куфарът го няма. Сърцето ми се сви. Опитах да му звънна – телефонът беше изключен.

Първоначално си казах, че сигурно има обяснение. Може би командировка? Но после отидох до банкомата да изтегля пари за храна и видях нулата на екрана. Всички спестявания – парите за ремонта на апартамента, за бъдещето ни дете – бяха изчезнали.

Стоянка дойде веднага щом разбра. Не за да ме утеши, а за да ме обвини.

– Ти си виновна! Ако беше по-добра жена, Петър нямаше да избяга! – крещеше тя, а аз стоях безсилна срещу бурята от думи.

– Моля те… – опитах се да кажа нещо, но тя не ме слушаше.

– Какво ще правиш сега? Без пари, без мъж…

В този момент се почувствах по-сама от всякога. Майка ми беше починала преди две години. Баща ми живееше в малко село до Кюстендил и едва свързваше двата края. Нямах към кого да се обърна.

Седнах на дивана и се загледах в празното пространство. В главата ми се въртяха хиляди въпроси: Къде е Петър? Ще се върне ли? Как ще платя наема следващия месец? Как ще преживея?

На следващия ден отидох в полицията. Подадох жалба за изчезнал човек и за кражба на средства от общата ни сметка. Полицаят ме погледна със съжаление:

– Госпожо, такива случаи са чести напоследък… Мъжете просто си тръгват. Ако парите са били на негово име, шансът да ги върнете е малък.

Излязох от районното с усещането, че съм невидима. Никой не можеше да ми помогне.

Вечерта Стоянка пак дойде. Този път носеше супа и хляб.

– Не мога да те оставя гладна – каза тихо и седна до мен. За първи път видях сълзи в очите ѝ.

– И аз не знам къде е синът ми… – прошепна тя. – Може би и аз имам вина…

Двете плакахме дълго. После тя си тръгна, а аз останах сама със страховете си.

Следващите седмици бяха мъчителни. Търсих работа навсякъде – в магазини, кафенета, дори като чистачка в една офис сграда на булевард „България“. Никой не искаше жена на 34 години без опит в тези сфери.

Сметките се трупаха. Телефонът ми звънеше всеки ден – банки, кредитори… Един ден дойде писмо от банката: ако не платя ипотеката до края на месеца, ще загубя апартамента.

Една вечер седях на балкона и гледах светлините на София. Спомних си първата ни среща с Петър – как ме целуна пред Народния театър и ми обеща никога да не ме остави сама. Колко лесно се дават обещания…

На следващата сутрин реших да потърся помощ от приятелката ми Даниела. Тя винаги беше до мен в трудни моменти.

– Миме, трябва да се стегнеш! – каза тя строго. – Петър не заслужава сълзите ти! Ще ти помогна да си намериш работа при нас в офиса.

Започнах като рецепционистка в малка фирма за недвижими имоти. Заплатата не беше голяма, но поне можех да плащам сметките си. Постепенно започнах да усещам някаква сигурност под краката си.

Стоянка идваше всяка седмица. Понякога носеше домашни курабийки или просто сядаше до мен и мълчеше. В един момент престанахме да говорим за Петър – болката беше твърде голяма и за двете.

Минаха месеци. Един ден получих писмо от адвокат – Петър искаше развод по взаимно съгласие. Не поисках нищо от него – нито обяснение, нито пари. Просто подписах документите и затворих тази глава завинаги.

Днес вече мога да кажа, че оцелях. Все още има дни, в които се будя с буца в гърлото и страх от бъдещето. Но вече знам: мога да разчитам на себе си.

Понякога се питам: Какво кара един човек да изостави всичко? И дали някога ще мога отново да вярвам на някого? А вие как бихте постъпили на мое място?