Кръстопът на съдбата: Историята на една бременна жена, изправена пред семейни предразсъдъци

— Не мога да го направя, Людмила! — гласът на Петър трепереше, а очите му се стрелкаха към пода, сякаш търсеха спасение в шарките на килима. Стоях срещу него в малката кухня на панелката му в Люлин, ръцете ми бяха стиснати в юмруци, а сърцето ми блъскаше в гърдите като птица, попаднала в клетка.

— Какво не можеш да направиш? — прошепнах, макар че вече знаех отговора. — Да се ожениш за мен? Да поемеш отговорност за детето си?

Петър замълча. В този момент вратата се отвори и майка му, леля Мария, влезе с чаша чай. Погледна ме с онзи студен, премерен поглед, който винаги ме караше да се чувствам като натрапница.

— Людмила, ти си добро момиче, но Петър още не е готов за такова нещо — каза тя спокойно. — Млад е, има време. Детето ще си го гледате, но сватба… не е задължително.

— Не е задължително? — гласът ми се пречупи. — Ами ако аз искам сигурност? Ако искам семейството ми да е истинско?

Петър се извърна към прозореца. Леля Мария седна до него и сложи ръка на рамото му. В този момент се почувствах напълно сама. Бях на двадесет и шест години, с диплома по педагогика, работех като учителка в детска градина и винаги съм вярвала, че любовта ще ме спаси от всичко. Но сега любовта ми се изплъзваше между пръстите като пясък.

Вечерта баща му, чичо Георги, се прибра от работа. Беше уморен, с мазни петна по работните дрехи — работеше като шофьор на камион. Когато чу за какво става дума, лицето му потъмня.

— Петре, ти си мъж вече! — извика той. — Това дете не е виновно! Людмила заслужава уважение!

Петър само поклати глава.

— Тате, не съм готов… Не мога да се оженя насила.

Чичо Георги се обърна към мен:

— Дъще, ако имаш нужда от помощ, аз съм тук. Не позволявай на никого да те унижава.

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Излязох навън и тръгнах по тъмните улици на квартала. Вятърът беше студен, а аз се чувствах още по-изгубена.

На следващия ден майка ми ме посрещна у дома с притеснен поглед.

— Какво ще правиш сега? — попита тя тихо.

— Не знам… — отвърнах. — Обичам го, мамо. Но не мога да живея в лъжа.

Дните минаваха в напрежение. Петър не ми звънеше. Леля Мария разказвала на съседките как „момичето е забременяло нарочно“, за да го върже. Чувствах се предадена и унижена.

Една вечер чух познато почукване на вратата. Беше чичо Георги.

— Людмила, знам, че ти е тежко — каза той. — Но ти си силна жена. Ако решиш да отгледаш това дете сама, ще ти помагам. Не слушай Мария — тя винаги мисли само за себе си.

Седнахме на масата и той ми разказа как сам е отгледал сестра си след смъртта на майка им. Говореше тихо и топло, а думите му ми вдъхваха кураж.

— Не позволявай на никого да ти казва какво можеш и какво не можеш — каза той накрая.

Тази нощ не спах. Мислех за бъдещето си — за детето, което растеше в мен; за Петър, който беше слаб; за леля Мария и нейните предразсъдъци; за чичо Георги и неговата доброта.

На сутринта взех решение. Отидох при Петър.

— Петре, няма да те моля повече — казах твърдо. — Ще отгледам детето си сама. Ако някога поискаш да бъдеш баща, ще трябва да го докажеш с дела, не с думи.

Той ме погледна уплашено.

— Людмила…

— Не! — прекъснах го. — Стига толкова страхове и извинения.

Излязох от апартамента му със странно чувство на облекчение. За първи път от седмици усещах сила в себе си.

Минаха месеци. Коремът ми растеше, а с него и увереността ми. Чичо Георги често ми носеше плодове и питаше как съм. Майка ми ме подкрепяше както можеше. Петър не се обаждаше.

Роди се малката Марияна — най-красивото бебе на света. Когато я държах за първи път в ръце, разбрах, че всичко си е струвало.

Петър дойде след месец. Стоеше неловко до леглото ми в болницата.

— Мога ли да я видя? — попита тихо.

Погледнах го дълго.

— Можеш… ако си готов да бъдеш баща, а не просто посетител.

Той кимна и за пръв път видях сълзи в очите му.

Сега пиша тази история с надежда някой да я прочете и да разбере: понякога трябва да избереш себе си и детето си пред страха и предразсъдъците на другите. Дали постъпих правилно? Или трябваше да се боря още за любовта ни? Какво бихте направили вие?