Лятото, което разкъса семейството ми: Истината за почивката с тъщата на българското Черноморие
– Не може така, Мария! Не може да оставиш детето да яде сладолед преди вечеря! – гласът на свекърва ми, Пенка, отекна по балкона на малкия апартамент в Созопол. Беше първата ни вечер тук, а вече усещах как стомахът ми се свива. Съпругът ми, Димитър, стоеше до мен и мълчеше, вперил поглед в телефона си. Сякаш не чуваше как майка му ме порицава пред дъщеря ни.
Погледнах към малката Ива, която държеше сладоледа с две ръце и ме гледаше с големи очи – търсеше одобрението ми. Усмихнах ѝ се насила и казах тихо:
– Нека този път да го изядe, Пенка. Все пак сме на почивка.
– Почивка, почивка, ама ред трябва да има! – не отстъпваше тя. – Като беше Димитър малък, никога не съм позволявала такива неща!
Димитър най-накрая вдигна глава:
– Мамо, остави ги. Мария знае какво прави.
Но думите му бяха безжизнени, сякаш просто искаше да приключи разговора, а не да ме защити. Усетих как гневът ме залива, но го преглътнах. Не исках още в първата вечер да се караме.
Следващите дни бяха като повторение на този момент – Пенка се намесваше във всичко: какво да облече Ива, кога да яде, дали да влиза във водата. Всяка сутрин закуската беше повод за спор.
– Не може такава кифла за детето! Трябва попара! – настояваше тя.
Опитвах се да запазя спокойствие, но вътре в мен всичко кипеше. Димитър все повече се отдръпваше – излизаше рано уж за кафе или цигари и се връщаше едва когато вече бяхме на плажа. А аз оставах сама с Пенка и нейните забележки.
Една вечер, докато Ива спеше, седнахме тримата на терасата. Въздухът беше тежък от жега и напрежение.
– Димитре, кажи ѝ ти! – започна Пенка. – Не може така да се държи с мен! Аз съм ти майка!
Погледнах го с надежда – може би най-сетне ще ме подкрепи. Но той само въздъхна:
– Мамо, Мария е права понякога… Но и ти си права. Просто… опитайте се да се разберете.
Сълзите ми напираха. Чувствах се сама сред собственото си семейство. Станах рязко и влязох вътре. Чух как Пенка шепне:
– Виждаш ли? Обиди се веднага! Много е чувствителна…
Седях на леглото и гледах през прозореца към морето. Вълните се разбиваха в скалите, а аз се чувствах като една от тях – разбита.
На следващия ден реших да изляза сама рано сутринта. Отидох до малкото кафене на пристанището. Седнах с чаша кафе и започнах да пиша съобщение до майка ми: „Мамо, чувствам се толкова сама тук…“
Точно тогава телефонът ми звънна – беше Димитър.
– Къде си? Мама се притесни за Ива.
– Излязох да подишам въздух. Трябваше ми малко време сама.
– Можеше поне да кажеш! – гласът му беше студен.
Върнах се в апартамента и заварих Пенка да ме гледа укорително:
– Майките не изоставят децата си така!
Не издържах повече.
– Стига! – извиках. – Това е моето дете! Аз решавам какво е най-добро за нея!
Димитър ме хвана за ръката и ме дръпна встрани:
– Защо правиш така? Мама просто иска най-доброто за Ива.
– А ти? Ти кога ще поискаш най-доброто за мен? – прошепнах през сълзи.
Той замълча. В този момент разбрах, че нещо между нас се е променило завинаги.
Последните дни от почивката минаха в мълчание. Пенка продължаваше със забележките си, но вече не ѝ отговарях. Димитър беше като сянка – присъстваше физически, но беше далеч от мен.
Когато се прибрахме в София, всичко изглеждаше различно. Вкъщи беше тихо, но тази тишина беше тежка като олово. Опитахме се да говорим с Димитър, но думите ни бяха празни.
Сега, месеци по-късно, още усещам соления вкус на онова лято – не от морето, а от сълзите ми. Семейството ни вече не е същото. Понякога се питам: заслужава ли си да жертваме себе си заради чуждите очаквания? Кога ще започнем да защитаваме собствените си граници?