Майка, която се осмели да избере себе си: Историята на Мария

– Мамо, какво правиш? – гласът на Даниела, дъщеря ми, трепереше от недоумение и гняв. Стоях в средата на хола, куфарите ми бяха подредени до вратата, а очите ми – пълни със сълзи и решителност.

– Отивам си, Дани. Отивам да живея за себе си. – Гласът ми прозвуча чуждо дори на мен самата.

Това беше моментът, в който цялото ми минало, всички години на жертви и безсънни нощи, се сблъскаха с неочакваното настояще. Аз – Мария Георгиева, 54-годишна майка на две пораснали деца, най-накрая се осмелих да избера себе си.

Цял живот съм живяла в малкия ни апартамент в Пловдив. Мъжът ми, Иван, почина преди десет години. Оттогава всичко беше за децата – Даниела и Петър. Работех като медицинска сестра в болницата до изнемога, за да им осигуря всичко – уроци по английски, нови дрехи, екскурзии. Никога не съм си позволявала нова рокля или почивка на море. Дори когато се разболях от грип и едва стоях на крака, пак ставах рано да им приготвя закуска.

Когато Даниела замина да учи в София, а Петър започна работа в Германия, останах сама. Апартаментът опустя, а аз се превърнах в сянка. Вечерите ми минаваха в тишина, с чаша чай и снимки на децата по стените. Понякога се улавях да говоря сама със себе си: „Мария, това ли е всичко? Това ли е животът ти?“

Всичко се промени онази сутрин през март, когато получих писмо от нотариус. Оказа се, че леля ми Катя – сестрата на баща ми, която живееше в Бургас и с която почти не поддържахме връзка – ми е оставила малък апартамент близо до морето. Не можех да повярвам. Седях на кухненската маса с писмото в ръка и сърцето ми биеше лудо.

Първата ми мисъл беше: „Това е шансът ти! За първи път в живота си можеш да направиш нещо само за себе си.“ Но веднага след това ме заля вина – как ще реагират децата? Как ще ме възприемат съседите? Как ще живея без тях?

Дни наред не споделих с никого. В работата колежките ме питаха защо съм разсеяна, а аз само се усмихвах тъжно. Вечер лежах будна и си представях как вървя по плажа, усещам соления въздух и слънцето по кожата си. Мечтаех за спокойствие, за ново начало.

Накрая събрах смелост и казах на Даниела по телефона:
– Дани, мисля да замина за Бургас. Ще живея там известно време.
– Мамо, ти луда ли си? Как ще оставиш всичко тук? Ами ако ти стане нещо? Кой ще се грижи за теб?
– Време е някой да се погрижи за мен – отвърнах тихо.

Петър реагира по-спокойно:
– Мамо, заслужаваш го. Само че ще ми липсваш.

В деня на заминаването Даниела дойде у дома разстроена:
– Не мога да повярвам, че ни изоставяш! Цял живот си ни учила да мислим първо за другите!
– А кой ще помисли за мен? – попитах я през сълзи.

Пътуването до Бургас беше като сън. Когато отключих апартамента на леля Катя, слънцето огря лицето ми през прозореца с изглед към морето. Седнах на балкона и заплаках – този път от облекчение.

Първите дни бяха трудни. Чувствах се виновна и самотна. Но постепенно започнах да излизам – разхождах се по плажа сутрин, запознах се със съседката Маргарита, която ме покани на кафе. Записах се на курс по рисуване – нещо, което винаги съм искала да опитам.

С времето започнах да усещам радостта от малките неща – мириса на море сутрин, вкуса на прясна риба в малкото ресторантче до пристанището, смеха на новите ми приятели. За първи път от години се почувствах жива.

Децата ми трудно приеха промяната. Даниела рядко ми звънеше; усещах болката ѝ зад кратките ѝ съобщения: „Добре ли си?“, „Яде ли?“. Петър беше по-разбиращ – дори дойде за уикенд и каза:
– Мамо, никога не съм те виждал толкова щастлива.

Съседите в Пловдив започнаха да шушукат: „Мария избяга!“, „Как може майка да остави децата си?“ Но вече не ме болеше толкова. Разбрах, че цял живот съм живяла според чуждите очаквания.

Една вечер седях на брега с Маргарита и споделих:
– Чувствам се виновна понякога…
– За какво? Че най-накрая живееш? – засмя се тя.

Сега знам – не съм лоша майка. Просто съм човек с мечти и нужди. Децата ми са пораснали и имат свой път. А аз… аз най-накрая имам своя.

Понякога се питам: Ако бях останала в Пловдив, дали щях някога да разбера коя е истинската Мария? Имат ли майките право да бъдат щастливи заради себе си?

Как мислите вие?