Майка ми даде апартамента си на брат ми, а сега иска помощ от мен – как да простя?

– Петре, моля те, само ти можеш да ми помогнеш! – гласът на майка ми трепереше по телефона, докато аз стоях в коридора, с чантата с инструменти в ръка. Беше късен следобед, а Мария се опитваше да успокои нашата тригодишна дъщеря, която отново не искаше да си ляга.

Стиснах зъби. Отново аз. Винаги аз. А брат ми – любимецът на мама – се радваше на новия й апартамент в центъра на Пловдив, докато тя се беше преместила в стария летен дом в Куклен. Сега, когато стените се ронеха, а покривът течеше, изведнъж се сетила за мен.

– Петре, чуваш ли ме? – настоя тя.
– Чувам те, мамо – отвърнах сухо. – Ще дойда утре след работа.

Затворих телефона и се облегнах на стената. Мария ме погледна с онзи нежен, но уморен поглед.
– Пак ли тя? – попита тихо.
– Да. И пак аз трябва да оправям нейните грешки.

Мария въздъхна. – Знаеш ли, че не си длъжен? Тя избра брат ти. Той получи апартамента. Ти получи… какво?
– Болка – казах горчиво. – И чувство за вина, ако не й помогна.

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и си спомнях детството. Как майка ми винаги намираше време за брат ми – за неговите уроци по пиано, за футболните му мачове. А аз? Аз бях „онзи по-тихият“, който сам си пишеше домашните и сам си лепеше раните.

Когато баща ни почина, бях на 18. Майка ми се затвори в себе си, а аз поех грижата за дома. Брат ми вече беше студент в София и рядко се прибираше. Аз работех след училище, за да има какво да ядем. Но когато дойде време за разпределяне на наследството, майка ми без колебание прехвърли апартамента на брат ми. „Той има нужда повече“, каза тя. „Ти си силен.“

Сега, години по-късно, тя живееше сама в полуразрушената къща в Куклен и търсеше помощ от мен.

На следващия ден пристигнах при нея с колата. Дворът беше обрасъл с бурени, а прозорците – замъглени от прах.

– Ето го моето момче! – посрещна ме тя с усмивка, сякаш нищо не се е случило.
– Какво трябва да оправя? – попитах без излишни думи.
– Покривът тече, а кухнята… всичко е мухлясало. Не мога сама…

Запретнах ръкави и започнах работа. Докато сменях керемидите, тя седеше на пейката и говореше за брат ми – как бил зает, как имал нова работа, как нямал време дори да й се обади.

– А ти? Как сте с Мария? Малката добре ли е?
– Добре сме – казах кратко.

Вътре в мен бушуваше буря. Защо винаги трябваше да давам? Защо любовта й беше условна?

След няколко часа работа седнахме на масата в кухнята. Тя сипа чай и ме погледна внимателно.
– Знам, че ти е тежко. Но ти винаги си бил по-силен от брат си. Той е по-чувствителен…
– Мамо – прекъснах я рязко. – Не мислиш ли, че и аз имам чувства? Че и аз имам нужда от подкрепа?

Тя замълча. За първи път видях сълзи в очите й.
– Може би сгреших… Но ти си моят опора. Винаги съм разчитала на теб.
– А аз на кого да разчитам?

Тишината между нас беше тежка като олово.

Когато си тръгвах вечерта, тя ме изпрати до портата.
– Благодаря ти, Петре. Знам, че не заслужавам…
– Не го правя за теб – казах тихо. – Правя го за себе си. Защото не искам да стана като теб.

Качих се в колата и потеглих към Пловдив. По пътя мислех за Мария и дъщеря ни. Дали някога ще мога да простя напълно? Или ще нося тази болка завинаги?

Понякога се чудя: Колко пъти трябва да простим на родителите си? И кога идва моментът да изберем себе си?