Майка ми отказа да гледа внуците – борбата на една самотна майка от Пловдив

– Не мога повече, мамо! – извиках през сълзи, докато държах в ръце най-малкия си син, а другите две деца се караха за последната филия хляб. Беше вторник вечер, а аз се прибрах от работа едва преди половин час. В кухнята миришеше на изгорял ориз, а в хола телевизорът бучеше на фона на детския плач.

Майка ми стоеше на прага, стиснала чантата си така, сякаш всеки момент ще избяга. – Не мога да ти помагам всеки ден, Деси – каза тя студено. – И аз имам живот. Не съм длъжна да гледам твоите деца.

Думите ѝ ме удариха като шамар. След смъртта на Краси, мъжа ми, всичко се срина. Той загина внезапно – инфаркт на 38 години. Останах сама с три деца: Петър на 9, Мария на 6 и малкия Сашко, който още не беше проходил. В първите дни след погребението майка ми беше до мен – носеше супа, държеше Сашко, когато аз не можех да стана от леглото. Но после започна да се отдръпва. Веднъж каза: „Ти си млада, ще се справиш.“

Но как се справя човек, когато няма кой да го подкрепи? Работех като продавачка в кварталната бакалия – заплатата стигаше едва за сметките и хляба. Всяка сутрин ставах в пет, приготвях закуска, будех децата, водех ги на училище и ясла, а после тичах към работа. Вечер ги прибирах, готвех, помагах с домашните…

– Мамо, гладен съм! – извика Петър.
– И аз! – добави Мария.

Погледнах към майка ми с надежда. – Моля те, само тази седмица… Имам две смени подред.

Тя въздъхна тежко. – Деси, не мога. Имам среща с приятелки, имам свои планове. Трябва да започнеш да се оправяш сама.

Вратата се затвори зад нея и останах в тишината на разбития си дом. Сълзите ми капеха върху косата на Сашко. Не знаех какво да правя. Да напусна работа не можех – тогава щяхме да гладуваме. Да оставя децата сами вкъщи? Петър беше още дете…

На следващия ден шефката ми в магазина ме повика.
– Деси, пак закъсняваш. Ако не можеш да си точна, ще трябва да търся друга.

Преглътнах унижението и обещах да се поправя. Но как? Вечерта звъннах на майка ми.
– Мамо, моля те…
– Не ме занимавай! – отсече тя и затвори.

Седнах на пода до леглото на децата и заплаках без глас. Спомних си как като малка тя винаги беше до мен – лекуваше ме, когато бях болна, държеше ръката ми при първия учебен ден. Какво се беше променило? Защо сега беше толкова студена?

Дните минаваха в мъгла от умора и тревога. Петър започна да носи бележки от училище: „Петър е разсеян“, „Петър не си пише домашните“. Мария стана затворена и често плачеше нощем. Сашко боледуваше често – бронхит през февруари, после варицела…

Една вечер Мария ме попита:
– Мамо, защо баба не ни обича?

Сърцето ми се сви.
– Обича ви, мило… Просто е уморена.

Но знаех, че лъжа.

В квартала започнаха да шушукат: „Деси не може да се оправи“, „Децата ѝ са занемарени“… Дори съседката леля Гинка веднъж ме спря:
– Момиче, защо не си намериш някой мъж? Само така няма да издържиш.

Но кой би искал вдовица с три деца и разбито сърце?

Една сутрин Петър изчезна по пътя за училище. Паникьосах се – обиколих целия квартал, звънях на учителката му… Намерих го в парка до блока, седнал сам на люлката.
– Защо избяга? – попитах през сълзи.
– Не искам повече да ходя на училище. Всички ми се подиграват… Казват, че сме бедни и че татко е умрял.

Прегърнах го силно.
– Ще мине… Всичко ще мине…

Вечерта пак звъннах на майка ми. Този път не молех за помощ – просто ѝ казах какво става с децата. Тя замълча дълго.
– Деси… Не знам какво да ти кажа. Чувствам се стара и безсилна…
– Аз съм още по-безсилна! – извиках. – Но нямам избор!

След този разговор не я чух седмици наред.

Пролетта дойде с нови сметки и нови болести. Един ден социалните служби почукаха на вратата ни – някой беше подал сигнал за занемарени деца. Унижението беше пълно. Обещах им, че ще направя всичко възможно…

Тогава реших: няма повече да чакам помощ отвън. Започнах да търся втора работа – чистих входове вечер след магазина. Спях по три часа на нощ. Децата бяха уморени и тъжни, но поне имаха какво да ядат.

Една вечер Мария донесе рисунка: четирима души държат ръце под дъжда.
– Това сме ние – каза тя тихо. – Без баба.

Погледнах я през сълзи и разбрах: семейството ни вече е само това, което успея да изградя сама.

Минаха месеци. Научих се да не очаквам помощ от никого. Понякога виждах майка ми на пазара – тя ме отбягваше или само кимаше отдалеч.

Понякога нощем се питам: Къде сбърках? Защо семейството може да бъде най-голямата ни опора… а понякога и най-голямото ни разочарование?

Кажете ми вие: бихте ли простили на майка си? Или бихте продължили напред сами?