Майка ми плаче, защото не ѝ позволявам да се грижи за мен – но не разбира колко ме наранява

— Не можеш да ми забраниш да се грижа за теб! — гласът на майка ми трепереше, а очите ѝ вече се пълнеха със сълзи. Стоях в средата на кухнята, стиснала чаша вода, и усещах как гърлото ми се свива. Вече бях на 27, живеех сама в малък апартамент в София, но всеки път, когато се прибирах при нея в Пловдив, сякаш отново ставах дете.

— Мамо, моля те… — опитах се да говоря спокойно. — Не съм болна. Просто имам нужда от малко пространство. Не е нужно да ми гладиш дрехите или да ми подреждаш багажа.

Тя избухна в плач. — Значи вече не ти трябвам? Всичко, което съм правила за теб, вече няма значение?

В този момент се почувствах като най-лошата дъщеря на света. Винаги съм знаела, че майка ми е преживяла много – баща ми ни напусна, когато бях на десет, и тя остана сама с мен и по-малкия ми брат. Работеше на две места, за да ни издържа, и често казваше: „Аз съм ти и майка, и баща.“ Но сега, когато се опитвах да поема контрол над живота си, тя го приемаше като предателство.

— Не казвам това — прошепнах. — Просто… вече съм голяма. Имам нужда сама да решавам кое е най-добро за мен.

Тя ме погледна с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна. — Ако не аз, кой ще се грижи за теб? Светът е лош, хората са зли…

— Мамо, не съм сама. Имам приятели, имам работа. Мога да се справя.

Тя поклати глава. — Никой няма да те обича така, както аз те обичам.

В този момент осъзнах колко дълбоко е вкоренен страхът ѝ – страхът да не остане ненужна, страхът да не ме загуби. Но този страх я караше да ме задушава. Всеки път, когато отказвах помощта ѝ, тя се затваряше в стаята си и плачеше с часове. После идваше при мен с червени очи и казваше: „Ти си всичко, което имам.“

Започнах да избягвам разговорите по телефона. Когато звънеше, често не вдигах. После получавах съобщения: „Сигурно си много заета… Аз само исках да чуя гласа ти.“ Или: „Дано всичко е наред. Ако имаш нужда от нещо – знаеш къде съм.“

Веднъж приятелят ми Даниел беше свидетел на един от тези разговори. След като затворих телефона с треперещи ръце, той ме прегърна.

— Знаеш ли — каза тихо — това не е твоя вина. Тя просто не знае как да те пусне.

— Но аз я обичам — прошепнах. — Не искам да я наранявам.

— А тя теб?

Думите му ме удариха като шамар. За първи път си позволих да помисля: може би любовта ѝ ме наранява повече, отколкото ми помага.

С времето започнах да усещам как тревожността ме обзема всеки път, когато трябваше да ѝ кажа „не“. Веднъж дори получих паник атака преди семейна вечеря. Седях в банята на майка ми, стискайки ръба на мивката, а сърцето ми биеше лудо.

— Какво ти е? — чу се гласът ѝ през вратата.

— Нищо… просто малко ми е лошо.

— Ще ти направя чай от лайка! — извика тя веднага.

— Не! — извиках по-рязко, отколкото исках. — Моля те… просто ми дай пет минути сама.

Когато излязох от банята, тя седеше на дивана със свити рамене и гледаше в пода.

— Вече не мога да ти помогна с нищо…

Седнах до нея и я прегърнах. — Мамо, винаги ще те обичам. Но трябва да се научиш да ме пускаш.

Тя не каза нищо. Само въздъхна тежко.

След тази вечер започнахме да говорим по-рядко. Тя все по-често споменаваше колко самотна се чувства. Брат ми живее в чужбина и рядко се прибира. Аз съм единствената ѝ опора тук.

Понякога се чудя дали не съм твърде строга с нея. Дали не трябва просто да ѝ позволя да глади дрехите ми или да ми приготвя любимата мусака? Но после си спомням как се чувствам – задушена, виновна, сякаш никога няма да бъда достатъчно добра дъщеря.

Една вечер седяхме на терасата и гледахме залеза над тепетата.

— Помниш ли как като малка ти четях приказки? — попита тя тихо.

— Помня — усмихнах се тъжно.

— Тогава ти беше моето малко момиченце…

— А сега съм голямо момиче — казах и я хванах за ръката.

Тя кимна и изтри сълза от бузата си.

— Трудно е…

— Знам — прошепнах.

Понякога си мисля: има ли начин да бъда добра дъщеря и свободен човек едновременно? Какво бихте направили вие на мое място?