Майка ми по свекърва и разбитият ми брак: Кога помощта се превръща в отрова?

– Не така, Деси! Бебето трябва да спи по гръб, не по корем! – гласът на свекърва ми, Мария, проряза тишината в малкия ни апартамент в Люлин. Беше шест сутринта, а аз вече се чувствах като провалена майка. Стоях до леглото на малкия Виктор, опитвайки се да го приспя след поредната безсънна нощ. Съпругът ми, Иван, още спеше – той работеше нощни смени в склад и рядко беше вкъщи през деня.

Мария дойде да „помага“ веднага щом изписаха Виктор от болницата. Първите дни бях благодарна – носеше супа, переше дрехи, дори ми купи билети за театър, за да изляза малко. Но после започнаха критиките: „Не го кърмиш правилно“, „Така ще го разглезиш“, „Трябва да го оставиш да поплаче“. Всяка дума беше като игла в сърцето ми.

Една вечер, докато се опитвах да нахраня Виктор, Мария седна до мен на дивана и прошепна:
– Деси, Иван е слаб характер. Ако не го държиш изкъсо, ще ти се качи на главата. Аз знам какво говоря – 30 години съм била омъжена за баща му.

Погледнах я с недоумение. Не исках да вярвам, че тя вижда сина си като дете, което трябва да се контролира. Но думите ѝ заседнаха в мен като трън.

С времето Мария започна да прекарва все повече време у нас. Понякога оставаше да спи на дивана, уж за да ми помага през нощта. Но аз усещах как пространството ми се стеснява. Всяко мое действие беше под наблюдение – как готвя, как чистя, как говоря с Иван. Веднъж я чух да казва по телефона на сестра му:
– Десислава е добра жена, ама няма опит. Трябва да я научим.

Скоро Иван започна да се дърпа от мен. Вечерите ни минаваха в мълчание – той гледаше телевизия или си пишеше с приятели, а аз се опитвах да не плача пред Виктор. Опитах се да говоря с него:
– Иван, чувствам се като гостенка в собствения си дом. Мама ти ме критикува за всичко.
– Преувеличаваш – отвърна той. – Тя просто иска най-доброто за нас.

Веднъж избухнах:
– А кой иска най-доброто за мен? Аз не съм ли част от това семейство?
Той само въздъхна и излезе на балкона да пуши.

Скоро след това Мария започна да кани сестрата на Иван – Галя – с децата ѝ у нас. Апартаментът ни се превърна в детска градина, а аз – в домакиня за всички. Никой не ме питаше дали имам сили или желание. Един ден Галя ми каза:
– Мама казва, че си много затворена напоследък. Да не би да имаш депресия?
Почувствах се унизена. Не бях депресирана – просто бях уморена и самотна.

Една вечер, докато къпех Виктор, чух как Мария говори с Иван в кухнята:
– Трябва да вземеш нещата в свои ръце. Деси е добра жена, но не може сама да се справи. Ако искаш, мога да остана за постоянно.
Сърцето ми се сви. Това беше моят дом! Моята малка крепост! А сега бях изтласкана в ъгъла.

На следващия ден събрах смелост и казах на Иван:
– Или тя си тръгва, или аз.
Той ме погледна така, сякаш съм луда:
– Не мога да изгоня майка си! Тя ни помага!
– На кого помага? На теб или на нас?
Той замълча.

Последваха дни на напрежение и студенина. Мария усещаше промяната и започна да ме избягва. Но когато Виктор получи температура една нощ, тя нахлу в стаята ни:
– Казах ти да не го обличаш толкова дебело! Сега виж какво стана!
Почувствах се виновна и безсилна.

След седмица Иван ми каза:
– Мама ще остане при Галя за известно време. Може би ще ти е по-леко така.
Но вече беше късно. Между нас зееше пропаст.

Сега стоя сама в кухнята и гледам снимките от сватбата ни – усмихнати лица, обещания за вечност. А днес? Днес сме двама непознати под един покрив.

Понякога си мисля: Ако не беше намесата на Мария, щяхме ли с Иван още да сме щастливи? Или просто тя извади наяве проблемите ни? Какво бихте направили вие на мое място?