Майка ми се омъжи за богаташ и забрави за мен: Историята на едно предателство

„Не мога да повярвам, че го правиш!“, извиках през сълзи, докато майка ми стоеше пред мен с новата си дизайнерска чанта, която струваше повече от годишната ми заплата. Беше студена мартенска вечер, а в хола ухаеше на скъп парфюм, който не познавах. Дъщеря ми Мира се беше скрила зад вратата и ме гледаше с огромни очи. „Мамо, моля те, не си тръгвай така…“

Майка ми, Стефка, винаги е била различна. Още от малка усещах, че нещо в нея е чуждо на нашия свят – на панелките в Люлин, на опашките за хляб, на дребните радости и грижи. Тя мразеше да работи. През 90-те, когато всички се бореха за оцеляване, тя харчеше пари за козметика и дрехи от Кореком. Баща ми я търпеше до един момент, после си тръгна. Аз останах с нея – с нейните капризи, с вечните й оплаквания, че животът й е бил несправедлив.

Когато навърших 18, избягах при първия мъж, който ми обеща стабилност. Родих две деца – Мира и Калоян. Животът ми беше обикновен: работа като учителка по литература, малък апартамент в Надежда, вечни сметки и грижи. Майка ми идваше от време на време – винаги с претенции, винаги с подаръци за децата, които после ми натякваше. „Ти нищо не можеш да им дадеш!“, казваше ми с презрение.

Преди година всичко се промени. Стефка се запозна с Георги – богат предприемач от Бояна. Срещнали се на някакво благотворително събитие. Тя веднага се влюби в него – или по-скоро в парите му. Започна да носи скъпи дрехи, да ходи по ресторанти, да се хвали пред съседките. Аз се радвах за нея – мислех си, че най-после ще намери щастието си.

Но скоро след сватбата тя изчезна от живота ни. Не отговаряше на обажданията ми, не идваше да види внуците си. На рождения ден на Мира изпрати само една картичка с надпис: „Бъди щастлива! Баба.“ Без подарък, без обаждане. Мира плака цяла вечер.

Опитах се да я разбера. Звънях й десетки пъти. Писах й съобщения: „Мамо, какво става? Защо ни забрави?“ Отговор нямаше. Съседката ми каза, че я е видяла с Георги в скъп ресторант – изглеждала щастлива, млада, сякаш никога не е имала дете.

Една вечер събрах смелост и отидох до къщата им в Бояна. Огромна порта, камери навсякъде. Позвъних. Отвори ми непозната жена – явно домашната помощница.

– Госпожа Стефка не приема гости без предварителна уговорка – каза тя студено.

– Аз съм дъщеря й! – извиках отчаяно.

Жената ме изгледа с недоверие и затвори вратата.

Върнах се у дома със свито сърце. Децата ме гледаха мълчаливо. Калоян прошепна: „Мамо, баба вече не ни обича ли?“ Не знаех какво да кажа.

Минаха месеци. Стефка не се обади нито веднъж. На Великден изпрати снимка от Малдивите – тя и Георги на яхта, усмихнати до уши. Под снимката пишеше: „Животът е прекрасен!“

Започнах да я мразя. После се почувствах виновна за тази омраза – все пак тя ми е майка. Спомних си как като малка ме водеше в Борисовата градина да храним гълъбите; как ме прегръщаше нощем, когато имах кошмари; как ми купи първата рокля за бала със спестени пари от някаква случайна работа.

Една вечер Мира дойде при мен със сълзи в очите:

– Мамо, защо баба не иска да ни вижда? Да не сме направили нещо лошо?

Прегърнах я силно и й обещах, че всичко ще се оправи. Но вътре в себе си знаех – нищо няма да е както преди.

Седмици наред се борех със себе си – да простя ли на майка си или да я забравя завинаги? Да й пиша ли още веднъж или да приема, че вече не съм част от живота й?

Една сутрин получих писмо по пощата – истинско писмо, написано с нейния красив почерк:

„Скъпа Яна,

Знам, че ти липсвам. Но аз избрах този живот. Не мога повече да бъда майката, която очакваш от мен. Искам най-после да живея за себе си. Прости ми.“

Четох писмото десетки пъти. Плаках цяла нощ.

Сега седя сама в кухнята и гледам снимките ни от миналото – аз и тя на морето, аз и тя на първия учебен ден на Мира… Чудя се: Кога една майка спира да бъде майка? И има ли прошка за такова предателство?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да простите или щяхте да затворите тази врата завинаги?