Майка ми винаги ме предупреждаваше: Животът с мъжа и неговото семейство не е шега

– Не знам как ще издържиш, Мария – думите на майка ми още кънтят в ушите ми, докато стоя в тъмната кухня и гледам празната чаша на масата. – Животът с мъжа и неговото семейство не е шега. Но тогава, преди пет години, бях влюбена до уши в Петър и вярвах, че любовта ще победи всичко.

Сега, година след смъртта на свекърва ми Габриела, се чувствам като чужденка в собствения си дом. Тя беше единствената, която ме разбираше. Винаги намираше начин да ме защити пред свекъра ми Стефан, който не пропускаше случай да ми напомни, че тук съм само гостенка. Деверът ми Ивайло пък гледаше на мен като на прислужница – „Марийче, донеси това“, „Марийче, изчисти онова“. Петър… той все по-често се прибира късно от работа и избягва разговорите.

– Защо пак си разплакана? – гласът на Ивайло ме стресна. Стоеше на прага с чашата си кафе.
– Нищо ми няма – отвърнах тихо и избърсах сълзите си с ръкава.
– Ако не можеш да се справиш, да беше останала при майка си на село – изсъска той и тресна чашата в мивката.

Не му отговорих. Вече нямам сили да споря. Всеки ден е една и съща битка – за уважение, за тишина, за малко лично пространство. След смъртта на Габриела всичко се промени. Тя беше като буфер между мен и останалите. Сега никой не ме пита как съм, дали имам нужда от помощ или просто от добра дума.

Петър се прибра късно тази вечер. Влязох в стаята ни и го заварих да седи на леглото с глава в ръцете.
– Петре… – започнах плахо.
– Остави ме! – прекъсна ме рязко. – Не ми е до приказки.
– Но трябва да говорим… Не мога повече така. Чувствам се сама тук.
– И аз съм изморен! Всеки ден слушам оплаквания – от баща ми, от Ивайло, сега и от теб! Не мога да угодя на всички!

Замълчах. Сълзите ми потекоха безшумно. Излязох от стаята и се затворих в банята. Там можех да плача на воля, без никой да ме види.

На следващия ден свекърът ми Стефан ме посрещна на закуска с обичайното си недоволство:
– Кафето е студено. Не можеш ли поне това да направиш като хората?
– Ще направя ново – казах тихо.
– Едно време Габриела ставаше преди всички и всичко беше готово! Ти само се моташ из къщата!

Стиснах зъби. Не исках да го чувам повече. Но думите му ме боляха. Габриела беше различна – топла, разбираща жена. Когато тя беше жива, вечер сядахме двете на двора и тя ми разказваше истории от младостта си. Понякога ми носеше чай в стаята, когато бях болна. Сега никой не забелязва дали съм добре или зле.

Майка ми често ми звъни по телефона:
– Марийче, как си? Да не те тормозят пак?
– Добре съм, мамо – лъжа я всеки път.
– Ако не издържаш, върни се у дома! Тук винаги ще имаш място.

Но как да се върна? Как да призная пред всички, че съм се провалила? Че не съм успяла да се впиша в този дом? В малкото ни село хората ще говорят: „Видя ли я Мария? Не можа да задържи мъжа си!“

Една вечер Ивайло се прибра пиян и започна да крещи:
– Всички сте ми виновни! Ти, Марийче, най-много! Откакто умря мама, всичко тръгна надолу!
Петър го хвана за рамото:
– Остави я на мира! Не е тя виновна!
– А кой тогава? Ти ли? Или баща ти?

Скандалът продължи до късно през нощта. Аз стоях в ъгъла и се чувствах невидима. На сутринта никой не спомена нищо за случилото се.

Дните минават в рутина – работа, домакинство, грижи за всички. Понякога си мисля за майка ми и за думите ѝ: „Животът с мъж и неговото семейство не е шега“. Може би трябваше да я послушам. Може би трябваше да настоявам да живеем отделно с Петър. Но тогава нямаше как – нямаме пари за собствено жилище, а тук поне има покрив над главата ни.

Понякога мечтая да избягам – просто да стана една сутрин, да събера багажа си и да тръгна без да се обръщам назад. Но после виждам Петър – уморен, отчаян… И си казвам: „Ами ако той има нужда от мен? Ако това е изпитание за брака ни?“

Веднъж седнахме с него на двора вечерта:
– Петре… Спомняш ли си как мечтаехме за наш дом?
Той въздъхна тежко:
– Спомням си… Но животът ни завъртя другояче.
– Мислиш ли някога ще успеем?
Той замълча дълго:
– Не знам…

Сега стоя сама в кухнята и гледам снимката на Габриела на стената. Питам се: „Дали сгреших? Дали трябваше да послушам майка си?“ А вие какво мислите? Може ли една жена да намери щастие под чужд покрив или винаги ще остане чужда?